Затича се с всички сили, като ѝ крещеше да се връща. Но тя сякаш не го чуваше. Той усети как адреналинът му се покачва, подхранван от парализиращия го страх.
„Катерин, спри! — извика той с пълно гърло. — Стой далече от скалата! Внимавай накъде тичаш!“ Колкото по-силно викаше, толкова по-слаб излизаше гласът му, докато накрая премина в шепот.
Катерин продължаваше да тича, без да му обръща внимание. Беше стигнала вече на няколко метра от скалата.
Той се приближаваше.
Но все още беше далече.
„Спри!“ — извика той отново, макар да знаеше, че тя не можеше да го чуе. От него почти не излизаше глас. Паниката, която го обзе, беше неописуема. Мислено подтикваше краката си да се движат по-бързо, но те започнаха да се уморяват и да натежават след всяка следваща крачка.
Няма да я стигна, изплашен си помисли той.
Точно тогава тя се закова на място така ненадейно, както ненадейно бе хукнала да тича.
Стоеше на сантиметри от ръба на скалата.
„Не мърдай!“ — извика той, но пак излезе само шепот. Спря на половин метър от нея и протегна ръка, дишайки тежко. „Тръгни към мен — подкани я той умолително, — стоиш на ръба.“
Тя се усмихна и погледна назад през рамо. Като видя, че всеки момент може да падне, се обърна отново към него. „Какво си помисли, че ще ме загубиш ли?“ „Да — отвърна той тихо, — но ти обещавам, че никога повече няма да допусна това да се повтори.“
Гарет се събуди и седна в леглото. Минаха няколко часа, преди да заспи отново, но този път спа на пресекулки и на сутринта едва успя да стане към десет часа. Чувстваше се изтощен и потиснат и не беше в състояние да мисли за нищо друго, освен за съня си. Не знаеше какво да прави и се обади на баща си да се видят и да закусят на обичайното им място.
— Не мога да си обясня защо се чувствам така — сподели той с баща си след първите общи приказки, които си размениха. — Просто не мога и това е!
Баща му не каза нищо, само го наблюдаваше над ръба на чашата си с кафе, докато синът му говореше.
— Да кажеш, че е направила нещо, с което да ме разстрои, не. Прекарахме няколко дълги дни заедно и аз не преставам да мисля за нея. Запознах се и със сина ѝ — чудесно момче. Само дето… Не знам… не знам дали ще мога да го запазя. — Гарет замълча. Единствените звуци идваха от масите наоколо.
— Кое да запазиш? — обади се най-накрая Джеб Блейк. Гарет разбъркваше разсеяно кафето си.
— Не знам дали ще я видя отново.
Баща му повдигна безмълвно едната си вежда и Гарет продължи:
— Може би не е писано да продължим да се виждаме. Та тя дори не живее тук, а на хиляда километра. Има си свой живот, свои интереси. А аз съм тук и водя напълно уединен живот. Може би тя ще се чувства по-добре с друг човек, с когото ще може да се среща редовно.
Той се замисли над думите си, съзнавайки, че не си вярва напълно. И все пак не му се искаше да каже на баща си за съня си.
— Така де, как да изградим връзката си, като не се виждаме често?
Баща му пак не каза нищо и Гарет продължи, сякаш говореше на себе си.
— Ако живееше тук и я виждах всеки ден, сигурно бих се чувствал другояче. Но като е далече… — Гласът му се загуби и той отново се опита да вникне в смисъла на това, което говори. После продължи: — Не виждам как ще стане. Много мислих за това и не ми се струва възможно. Аз не искам да се местя в Бостън и съм сигурен, че тя пък няма да иска да се пренесе тук, така че докъде ще стигнем при това положение?
Той пак млъкна и изчака баща му да каже нещо, каквото и да е в отговор на разсъжденията му. Но дълго време той не издаде звук. Най-накрая отмести поглед настрани и заговори тихо:
— На мен ми се струва, че си търсиш извинение. Опитваш се да убедиш себе си и ме използваш за слушател.
— Не, татко, съвсем не е така. Просто се опитвам да проумея положението.
— Ти на кого си мислиш, че говориш, Гарет? Понякога ми се струва, че гледаш на мен така, сякаш съм расъл в саксия и съм минал през живота, без да науча нищо. Само че аз разбирам много добре какво изживяваш. Ти толкова дълго време живееш самотно, че сега се страхуваш при мисълта какво ще се случи, ако срещнеш друга жена, която ще те извади от това състояние.
— Не се страхувам — възрази Гарет.
— Дори пред себе си не можеш да го признаеш — прекъсна го остро баща му. Разочарованието в гласа му бе ясно доловимо. — Знаеш ли, сине, когато майка ти се спомина, аз също си търсех извинения. Години наред си втълпявах подобни неща. И искаш ли да узнаеш докъде ме докара това? — Той се вгледа в сина си. — Дотам, че сега съм стар и уморен и преди всичко — самотен. Ако можех да се върна назад, щях да променя много неща и проклет да съм, ако те оставя да постъпиш като мен! — Джеб замълча, после заговори с по-мек тон: — Сглупих, Гарет, много сглупих, че не поисках да си намеря друга жена. Сглупих, че се чувствах виновен към майка ти, че продължих да живея сам и непрекъснато се измъчвах и се питах какво ли би си помислила тя. И знаеш ли какво? Мисля, че майка ти нямаше да има нищо против да се събера с някоя жена. Дори щеше да е доволна. И знаеш ли защо?