Затова му се стори странно, че този път не беше в състояние да го направи. Седна да пише, но думите просто не идваха. Накрая, обезсърчен, се насили да си спомни.
— Виж ти, каква изненада! — възкликна Гарет и посочи чинията на Катерин пълна със салата от спанак.
Катерин сви нахакано рамене.
— Какво толкова чудно има, че ям салата?
— Не ми е чудно за салатата — отвърна, той, — а за това, че тази седмица ядеш за трети път една и съща салата.
— Така е. Не мога да ѝ се наситя. И аз не знам защо.
— Ако продължаващ така, ще се превърнеш в заек.
Тя се разсмя и започна да подправя салатата.
— В такъв случай — посочи тя с брадичка него вата чиния, — ако ти пък продължаваш да ядеш само морска храна, ще се превърнеш в акула.
— Аз съм си акула.
— Може и да си акула, но ако не престанеш да ме дразниш, няма да ти се удаде възможността да ми го докажеш.
Той се усмихна.
— Тогава искаш ли да ти го докажа този уикенд?
— Как ще стане? Нали ще работиш тогава?
— Няма да работя. Може и да не повярваш, но така си подредих графика, че да съм свободен. Не помня вече откога не сме прекарвали цял уикенд заедно.
— И какво си намислил?
— Не знам още. Може да се разходим с яхтата или нещо друго. Каквото ти поискаш.
Тя се засмя.
— О, аз имах големи планове… Да отскоча до Париж, за да пообиколя магазините или да ида за два-три дена някъде на сафари… Но може и да променя плановете си.
— Ами тогава се готви за среща, с мен.
Докато дните се изнизваха, сънят постепенно избледня. След всеки разговор с Тереза Гарет се чувстваше малко по-обновен. Един-два пъти разговаря и с Кевин и въодушевлението на момчето от присъствието на Гарет в живота им също го караше да стъпва по-твърдо на земята. Макар поради августовската жега и влага времето да минаваше по-бавно, той гледаше непрекъснато да си запълва дните с работа и правеше всичко възможно да не мисли за усложненията в създалото се положение.
Две седмици по-късно — няколко дни преди да отпътува за Бостън — Гарет готвеше нещо в кухнята, когато телефонът иззвъня.
— Ей, особняко, здравей! Имаш ли няколко свободни минути?
— За теб винаги ще се намерят свободни минути.
— Обаждам ти се само за да разбера в колко часа пристигаш. Миналия път, когато говорихме, още не знаеше.
— Един момент — каза той и затършува в едно чекмедже за самолетния си билет. — А, ето го… Пристигам в Бостън в един и пет.
— А, чудесно. Защото преди това отивам да изпратя Кевин и тъкмо ще имам достатъчно време да оправя апартамента.
— Заради мен ли?
— Ще ти бъде оказано най-голямо внимание, дори и праха ще избърша.
— Чувствам се поласкан.
— И с право. Само ти и родителите ми заслужавате тази чест.
— Да нося ли бели ръкавици, за да проверя дали си си свършила добре работата?
— Само посмей и няма да доживееш до вечерта!
Той се разсмя и смени темата.
— Чакам с нетърпение да те видя. Гласът му прозвуча съвсем искрено. — Последните три седмици ми се сториха по-мъчителни от предишните две.
— Сигурно. Долових го по гласа ти. Ти наистина беше много умърлушен напоследък и… започнах да се безпокоя за теб.
Той се запита дали Тереза подозира причината за меланхолията му и побърза да пропъди тази мисъл:
— Вярно е, но преодолях това състояние. Багажът ми вече е готов.
— Надявам се, няма да го претъпкваш с излишни неща.
— Като какви?
— Като… знам ли… като пижама например.
Той прихна.
— Не спя с пижама.
— Хубаво, защото и да спеше, нямаше да ти е нужна.
След три дена Гарет Блейк пристигна в Бостън.
След като го посрещна на летището, Тереза го разведе малко из града. Обядваха в „Фанюъл хол“, наблюдаваха спортните гребни лодки, които се плъзгаха по река Чарлс, направиха бърза обиколка на харвардското университетско градче. Както обикновено, през цялото време се държаха за ръце и се радваха, че са отново заедно.
Неведнъж Гарет се улови, че се пита защо последните три седмици му се сториха толкова мъчителни. Знаеше, че част от безпокойството му се дължеше на последния му сън, но сега, когато беше с Тереза, тревожните чувства от съня му изглеждаха далечни и неоснователни. Всеки път, когато Тереза се засмееше или стиснеше ръката му, на преден план излизаха чувствата, които го владееха по време на последното ѝ пребиваване в Уилмингтън, и пропъждаха мрачните мисли, които се бяха натрупали в нейно отсъствие.