Писмо в бутилка

— Понякога, но домашният ми телефон го няма в указателя, така че не е толкова често.

— Получаваш ли налудничави обаждания?

Тя кимна.

— Повечето журналисти, водещи рубрики, получават. Много хора се обаждат във вестника с желанието да ми разкажат някаква история, която да бъде отпечатана. Неведнъж са искали от мен да пиша за хора, които били попаднали по погрешка в затвора, да се оплачат, че боклукът им не бил прибран навреме, да ми съобщят за някое улично престъпление и за какво ли не още.

— Доколкото разбрах, ти пишеш за родителството.

— Да.

— Тогава защо се обаждат именно на теб? Нали има и други?

Тя сви рамене.

— А, обаждат се и на други, но това не ги възпира. Повечето от тях започват с думите: „Никой не иска да ме изслуша и вие сте последната ми надежда.“ — Тя го погледна, преди да продължи: — Те си мислят, че мога да разреша донякъде проблемите им.

— Защо?

— Ами водещите рубрика са по-различни от репортерите. Повечето журналистически материали във вестниците са безлични — репортажи, факти, цифри. Но ако хората четат дадена рубрика всеки ден, предполагам, си мислят, че ме опознават. Започват да гледат на мен като на приятел или нещо подобно. А нали знаеш, хората се обръщат за помощ именно към приятелите си.

— Това сигурно те поставя в доста неудобно положение понякога.

— Така е, но се старая да не мисля за това. Защото работата ми има и добри страни — давам информация, която хората могат да използват, запознавам ги с последните медицински новости на достъпен език, дори разказвам весели истории просто за да направя деня им малко по-приятен.

Гарет се спря пред един магазин за пресни плодове. Избра две ябълки от щайгите, изнесени навън, и подаде едната на Тереза.

— Кое е най-популярното нещо, за което си писала в колонката си? — попита той.

Тереза почувства, че дъхът ѝ секна. Най-популярното нещо? Ами да — веднъж намерих писмо в бутилка и получих стотици писма.

Тя се насили да се сети за друго.

— О!… Ами получавам много писма, когато пиша за обучаването на деца с увреждания.

— Сигурно се чувстваш възнаградена в такива случаи — отбеляза Гарет, докато плащаше на продавача.

— Да.

Преди да отхапе от ябълката си, я попита:

— Можеш ли да водиш рубриката си, ако смениш вестника?

Тя се замисли.

— Ще е доста трудно, особено ако искам да продължа да публикувам и в други вестници. Тъй като съм още нова за синдиката и все още утвърждавам името си, „Бостън таймс“ много ми помага в това отношение. Защо?

— Просто питам — отвърна той тихо.

На следващата сутрин Тереза отиде на работа за няколко часа и се прибра вкъщи малко след обедно време. Двамата с Гарет прекараха следобеда в Бостънския парк, където си направиха малък пикник. Обядът им бе прекъсван на два пъти от хора, които разпознаха Тереза от снимката ѝ във вестника и на Гарет му стана ясно, че Тереза е много по-известна, отколкото предполагаше.

— Не знаех, че си такава знаменитост — подметна той с малко кисела физиономия, след като отмина втория човек, който я позна.

— Не съм знаменитост. Просто снимката ми се появява над колонката и хората знаят как изглеждам.

— Често ли ти се случва да те разпознават?

— Не, може би два-три пъти в седмицата.

— Съвсем не е малко — изненада се той.

— Малко е, ако ме сравниш с истинските знаменитости. Те дори не могат да влязат в магазин, без да раздадат автографи. Аз водя доста нормален живот.

— И все пак сигурно е много особено това чувство да те спират и заговарят напълно непознати.

— Всъщност е вид ласкателство. Повечето хора са много мили.

— Каквото и да е, радвам се, че не знаех колко си известна, когато се запознахме.

— Защо?

— Никога нямаше да се осмеля да ти предложа разходка с яхтата.

Тя го хвана за ръката.

— Не мога да си представя, че нещо може да те изплаши.

— Значи не ме познаваш достатъчно.

Тя помълча известно време.

— Щеше ли наистина да се изплашиш?

— Твърде е вероятно.

— Защо?

— Ами сигурно щях да се запитам какво може да види в мен жена като теб.

Тя се наклони да го целуне.

— Ще ти кажа какво виждам. Виждам мъжа, когото обичам, мъжа, който ме прави щастлива… Мъжа, с когото искам да продължа да се виждам още дълго време.

— Как така винаги знаеш какво да кажеш?

— Защото — отвърна тя тихо — знам за тебе повече, отколкото предполагаш.

— Като например?

По устните ѝ се разля ленива усмивка.

— Като например, не искаш да ме целунеш отново.

— Наистина ли?

— Наистина.

И беше права.

Късно същата вечер Гарет ѝ каза:

— Знаеш ли, Тереза, не мога да открия никакъв недостатък в тебе.