Вярно, той знаеше, че има двойки, на които им е далече по-трудно. Баща му например му беше разказвал как навремето с майка му се е случвало да не се чуват и виждат с месеци. Като морски пехотинец веднъж заминал за Корея за две години, после пък, когато настъпили тежки времена за бизнеса със скариди, той постъпил на служба на товарни параходи, плаващи за Южна Америка, и често отсъствал с месеци. Единствената връзка с майка му тогава била размяната им на писма, и то не редовно. Гарет съзнаваше, че между него и Тереза нещата съвсем не стояха така, но този факт никак не го успокояваше.
Той разбираше, че разстоянието, което ги дели, е проблем, но не виждаше как би могъл да го разреши в близкото бъдеще. Според него имаше две решения: или той да се премести в Бостън, или тя да дойде тук. Както и да го погледнеше — независимо колко държаха един на друг, — друг изход не можеше да намери.
Дълбоко в себе си подозираше, че Тереза е стигнала до същото заключение и именно затова двамата избягваха да говорят на тази тема. Явно, че им беше по-лесно да не се повдига този въпрос, тъй като той щеше да отвори пътека, по която нито един от двамата не беше сигурен дали ще може да тръгне.
Един от тях трябваше коренно да промени живота си.
Но кой?
Той имаше своята работа в Уилмингтън и живот, който му харесваше, единствения живот, който знаеше как да живее. Приятно му беше да ходи в Бостън, но домът му не беше там. Дори никога не му е минавало през ума да живее другаде. Освен това и баща му беше тук, а годините му се трупаха и независимо, че изглеждаше як на външен вид, възрастта си казваше думата, а Гарет беше единственото, което той имаше.
От друга страна, Тереза пък беше силно обвързана с Бостън. Макар че родителите ѝ живееха другаде, тя имаше процъфтяваща кариера в голям вестник и кръг от приятели, с които трябваше да се раздели. Беше се трудила упорито да постигне всичко това и ако заминеше от Бостън, вероятно щеше да се наложи да напусне работата си. И щеше ли да го стори, без да му натяква, че е било заради него?
Гарет не искаше да мисли по този въпрос. Предпочете да съсредоточи вниманието си върху факта, че обича Тереза, и се придържаше към вярата, че ако двамата смятат да бъдат заедно, ще намерят начин да го осъществят.
Дълбоко в сърцето си обаче чувстваше, че никак няма да е лесно, и то не заради разстоянието между тях. След като се върна от второто си пребиваване в Бостън, той уголеми снимка на Тереза и я постави в рамка. Сложи я на нощното си шкафче срещу снимката на Катерин, но въпреки чувствата си към Тереза, все му се струваше, че мястото ѝ не е там. След няколко дни премести снимката в другия край на стаята, но и това не помогна. Където и да я сложеше, имаше чувството, че погледът на Катерин е винаги върху нея. Постъпвам глупаво, смъмри се той, когато пак я премести. Накрая, някак без да усети, пъхна снимката на Тереза в чекмеджето на шкафа и се пресегна да вземе снимката на Катерин. Въздъхна, седна на леглото и я загледа.
— Ние с теб нямахме такива проблеми — прошепна той, погалвайки с пръст образа ѝ. — С нас всичко беше толкова лесно, нали?
Когато осъзна, че снимката няма да му отговори, той се скастри вътрешно за глупостта си и извади отново снимката на Тереза.
Най-сетне, докато гледаше и двете снимки, му стана ясно защо се измъчва толкова. Обичаше Тереза повече, отколкото си бе представял… но все още обичаше и Катерин…
Възможно ли е да ги обича и двете едновременно?
— Не издържам повече, искам да те видя — каза Гарет.
Беше в средата на ноември, няколко седмици преди Деня на благодарността. Тереза и Кевин щяха да заминат за празниците при родителите ѝ и Тереза беше уредила нещата си така, че да може да прескочи за уикенда при Гарет. Цял месец не се бяха виждали.
— И аз нямам търпение — отвърна тя. — И не забравяй, че ми обеща да ме запознаеш с баща си.
— Той възнамерява да ни покани на домашно приготвена вечеря по случай предстоящия празник. Непрекъснато ме пита какво ядеш и какво не. Явно, че иска да ти направи добро впечатление.
— Кажи му да не се притеснява. Каквото и да приготви, ще ми е вкусно.
— И аз това му казвам, но го виждам, че е притеснен.
— Защо?
— Защото ти ще бъдеш първата ни гостенка от години насам. Всеки път прекарваме само двамата.
— Да не би да наруша семейната традиция?
— Не… Иска ми се да вярвам, че ще поставим началото на нова. Освен това, нали помниш, предложението дойде от него.
— Как мислиш, ще ме хареса ли?