— Не… всъщност, да. По-точно знаех, че ще има такава конференция, но не очаквах, че ще ме пратят. Обикновено не се канят журналисти, които водят рубрики, но Диана дръпнала някои конци и уредила да отида с нея. — След кратко мълчание Тереза продължи: — Съжалявам, Гарет, но това е удобен случай за мен, шанс за цял живот.
Той мълчеше. После каза само:
— Разбирам.
— Сърдиш ми се, нали?
— Не.
— Наистина ли?
— Наистина.
Тя разбра от тона му, че не ѝ казва истината, но беше сигурна, че каквото и друго да каже, няма да го облекчи.
— Ще ме извиниш ли пред баща си?
— Да, ще те извиня.
— Мога ли да ти се обадя през уикенда?
— Както искаш.
На следващия ден той вечеря с баща си, който правеше всичко възможно да заглади нещата.
— Щом така ти е казала — започна да обяснява баща му, — значи има сериозна причина. Тя не може да рискува работата си. Има син, за когото да мисли, и трябва да дава всичко от себе си, за да го осигури. Освен това става дума само за един уикенд — една точица спрямо цялостната схема на нещата.
Гарет кимна, докато слушаше баща си, но не му ставаше по-леко. Джеб продължи:
— Сигурен съм, че двамата ще успеете да измислите нещо. Може би следващия път, когато се видите, тя ще те изненада с нещо специално.
Гарет не каза нищо. След два-три залъка Джеб заговори отново:
— Трябва да проявиш разбиране, Гарет… тя има задължения, както и ти, и понякога тези задължения вземат връх. Убеден съм, че ако изникне нещо непредвидено в магазина ти, и ти ще постъпиш по същия начин.
Гарет се облегна назад и отмести настрани почти пълната си чиния.
— Разбирам всичко това, татко. Но ние не сме се виждали цял месец и просто я очаквах с нетърпение.
— Не мислиш ли, че и тя също е искала да те види?
— Така ми каза.
Джеб се наведе над масата и избута чинията на Гарет пред него.
— Изяж си вечерята. Цял ден съм я приготвял, а сега на вятъра ли да отиде?
Гарет сведе поглед към чинията си. Не му се ядеше, но взе вилицата си и набоде малка хапка.
— Виж какво — продължи баща му, без да спира да яде, — подобно нещо ще се случва и занапред, така че трябва да свикваш да не го приемаш толкова навътре.
— Какво искаш да кажеш?
— Искам да кажа, че докато живеете на хиляда километра един от друг, все ще изниква по нещо, което ще ви пречи да се виждате по-често, отколкото и двамата искате.
— Да не мислиш, че не го съзнавам?
— Положително го съзнаваш. Само че не знам дали и двамата ще имате куража да предприемете нещо по въпроса.
Гарет погледна баща си и си помисли: „Хайде, татко, кажи ми какво чувстваш и ти. Не бъда толкова сдържан.“
— По времето на моята младост — продължи баща му, без да обръща внимание на мрачната физиономия на сина си — нещата бяха далеч по-прости. Щом мъжът се влюбеше, той предлагаше на любимата си да се оженят и двамата заживяваха заедно. От просто, по-просто. А ти и Тереза… струва ми се, че не знаете какво да правите.
— Вече ти казах… нещата не са толкова лесни.
— Това е ясно, но… щом я обичаш, намери начин да бъдеш с нея. От просто, по-просто. По този начин, ако изникне нещо и не можете да се видите един уикенд, ти няма да се държиш така, сякаш животът е свършил.
След кратко мълчание Джеб продължи:
— В крайна сметка сегашното ви положение не е естествено и не виждам да излезе нещо от цялата тази работа. Даваш си сметка, нали?
— Да — отвърна кратко Гарет и му се прииска баща му да спре да говори по този въпрос.
Баща му повдигна вежди и го загледа очаквателно. Но Гарет не добави нищо и той пак заговори:
— „Да“? Само това ли ще кажеш?
Гарет сви рамене.
— Какво друго мога да кажа?
— Ами можеше да кажеш, че като се видите другия път, ще разрешите въпроса.
— Добре… Ще се опитаме да разрешим въпроса.
Джеб остави вилицата си и хвърли гневен поглед към сина си.
— Аз не казах да се опитате, Гарет, казах да го разрешите.
— Защо си толкова настоятелен?
— Защото, ако не разрешите този въпрос, ние с теб ще продължим да се храним сами още двайсет години занапред.
На следващия ден рано сутринта Гарет изкара „Хепънстанс“ в открито море и се върна чак, когато слънцето залезе. Въпреки че Тереза се бе обаждала предишната вечер от хотела си в Далас и му бе оставила съобщение на телефонния секретар, той не ѝ се обади. Каза си, че е вече късно и може би е заспала. Това беше лъжа и той го знаеше, но просто още не му се говореше с нея.
Истината беше, че изобщо не му се говореше с никого. Все още ѝ беше сърдит за постъпката ѝ и най-доброто място за размишления му беше океанът, където никой не го безпокоеше. Почти цялата сутрин си мислеше дали тя съзнава колко много го съкруши, че не дойде. По-вероятното е да не го съзнава, заключи той, иначе нямаше да постъпи така.