Ако държеше на него.
С издигането на слънцето обаче гневът му започна да се стопява. Докато се опитваше да разсъждава по-трезво за ситуацията, се убеди, че баща му е прав — както винаги. Причината ѝ да не дойде всъщност подсказваше колко е различен начинът им на живот. Тя наистина имаше задължения, които не можеше да пренебрегне, и докато живееха разделено, такива неща щяха да се случват и занапред.
Макар мисълта да не го утешаваше, той се запита дали всички двойки преживяват такива моменти. Нямаше богат опит, за да знае. Единствената му връзка в живота бе с Катерин, а му беше трудно да прави сравнение между двете. Преди всичко той и Катерин бяха женени и живееха под един покрив. Нещо повече, двамата се познаваха почти цял живот и тъй като бяха млади, нямаха задълженията, които имаха сега и той, и Тереза. Бяха току-що завършили колежа, не притежаваха собствен дом и нямаха деца. Не, техните взаимоотношения бяха коренно различни от връзката между него и Тереза и нямаше да е честно да се опитва да ги съпоставя.
И все пак едно нещо не можеше да се пренебрегне, нещо, което човъркаше съзнанието му целия следобед. Най-накрая откри каква е разликата — да, знаеше, че не е честно да прави сравнение, но разликата се състоеше в това, че никога не се бе питал дали той и Катерин са „отбор“. Никога не си бе задавал въпроса какво ли бъдеще ще има с нея и нито веднъж не му бе минавало през ума, че някой от тях трябва да жертва всичко заради другия. Дори когато стигаха до спорове — къде да живеят, дали да открият магазин или дори само какво да правят в съботните вечери — нито той, нито, както усещаше, Катерин не поставяше връзката им под съмнение. Имаше нещо по начина, по който общуваха, което му подсказваше, че те винаги ще бъдат заедно.
Докато между него и Тереза такова нещо все още не долавяше.
Слънцето вече клонеше на запад, когато стигна до заключението, че не е честно да мисли по този начин. Двамата с Тереза се познаваха едва от няколко месеца — не беше реалистично да очаква друго толкова скоро. След по-дълъг период и при нормални обстоятелства те също щяха да станат „отбор“.
Наистина ли?
Поклащайки глава, му мина през ума, че не е много сигурен.
За много неща не беше съвсем сигурен.
Но едно нещо знаеше със сигурност — никога не бе анализирал отношенията си с Катерин така, както правеше сега спрямо Тереза. Това също не беше честно. Освен това в създалото се положение никакви анализи не можеха да му помогнат. Колкото и да умуваше, не беше способен да промени факта, че не се виждаха толкова често, колкото искаха или имаха нужда.
Онова, от което имаха нужда сега, беше действие от страна на двамата.
Веднага след като се прибра вечерта, Гарет се обади на Тереза.
— Ало? — Гласът ѝ бе сънлив.
Той заговори тихо.
— Здравей, аз съм!
— Гарет?
— Извинявай, че те събуждам, но заварих куп съобщения на телефонния си секретар.
— Радвам се, че се обаждаш. Бях престанала да се надявам.
— Известно време не ми се искаше.
— Още ли си ми сърдит?
— Не — отвърна той. — По-скоро тъжен, но не и сърдит.
— Защото не съм там този уикенд ли?
— Не. Защото не си тук всеки уикенд.
Същата нощ той пак сънува.
В съня си двамата с Тереза бяха в Бостън и вървяха по една от оживените улици, пълни с обичайната тълпа от хора — мъже и жени, млади и стари, едни — облечени с костюми, други с раздърпани дрехи, типични за днешните младежи. От време на време спираха пред някоя витрина, както правеха и преди, когато идваше в града. Беше ясен и слънчев ден, на небето нямаше нито едно облаче и на Гарет му беше приятно, че е с Тереза.
По едно време тя спря пред витрината на малък магазин за художествени произведения и го попита дали иска да влезе вътре. Той поклати глава и каза: „Не, ти върви, аз ще те изчакам тук.“ Тереза влезе в магазина, а той остана навън да се наслади на сянката, която хвърляха високите сгради отсреща. Точно тогава зърна с крайчеца на окото си познат силует.
Беше жена, която вървеше по тротоара на няколко метра от него, русата ѝ коса едва стигаше до раменете ѝ.
Той примигна, отмести поглед настрани и пак я погледна. Нещо в походката ѝ му направи впечатление, докато тя бавно се отдалечаваше. След още няколко крачки жената изведнъж спря и се обърна, сякаш беше забравила нещо. На Гарет дъхът му секна.
Катерин.
Не може да бъде.
Той тръсна глава. От такова разстояние не можеше да каже дали не се припознава.
Жената тъкмо се обърна отново, за да продължи по пътя си, и Гарет извика след нея: „Катерин… това ти ли си?“