— Искам да се оженя за нея, защото я обичам, татко. Искам да прекарам остатъка от живота си с нея.
Баща му го изгледа, преди да каже нещо, което накара Гарет да извърне поглед.
— С други думи, искаш да ме увериш, че си превъзмогнал напълно спомените си за Катерин, така ли?
Макар да чувстваше, че баща му гледа очаквателно, Гарет се улови, че не знае отговора.
— Уморена ли си? — попита Гарет.
Той говореше с Тереза, излегнат в леглото си, на светлината от нощната лампа.
— Да, преди малко се прибрах. Дълъг беше този уикенд.
— Конференцията оказа ли се полезна, както очакваше?
— Надявам се. Още е рано да се каже, но се срещнах с много хора, които биха могли да са ми от помощ за рубриката.
— Значи е добре, че отиде.
— И добре, и не. Почти през цялото време предпочитах да съм при теб.
Той се усмихна.
— Кога заминавате при твоите родители?
— В сряда сутринта. Ще бъдем там до неделя.
— Те сигурно ви очакват с нетърпение.
— О, да. Не са виждали Кевин почти година и знам, че ще се радват да им погостува няколко дни.
— Много хубаво.
Настъпи кратко мълчание.
— Гарет?
— Да?
Тя говореше тихо.
— Искам да знаеш, че наистина много съжалявам за този уикенд.
— Знам.
— Мога ли да се реванширам?
— Как?
— Ами… ще можеш ли да дойдеш тук за уикенда след Деня на благодарността.
— Предполагам.
— Чудесно, защото възнамерявам да изготвя план за едно по-специално прекарване само за нас двамата.
Това бяха дни, които никой от двамата нямаше да забрави.
Предишните две седмици Тереза му се обаждаше по-често от друг път. Обикновено Гарет звънеше, но като че ли всеки път, когато му се приискаше да вдигне телефона, и тя позвъняваше. На два пъти, докато отиваше до апарата, той почваше да звъни и втория път, още щом вдигна слушалката, каза направо: „Здравей, Тереза!“ Тя се изненада и двамата започнаха да се шегуват за ясновидските му способности, преди да преминат към съществото на разговора.
Когато пристигна в Бостън, както винаги, Тереза го посрещна на летището. Беше го предупредила да се облече по-елегантно и той излезе от самолета с блейзер, който тя виждаше за първи път.
— Охо! — възкликна тя кратко.
Той несъзнателно подръпна краищата му.
— Добре ли изглеждам?
— Великолепно!
Отидоха да вечерят направо от летището. Тереза беше запазила маса в един от най-елегантните ресторанти на града. Вечеряха бавно и с наслада подбраните ястия, а после отидоха да гледат „Клетниците“. Всички билети за представлението бяха продадени, но тъй като Тереза познаваше директора на театъра, той ги настани в най-хубавия сектор.
Беше късно, когато се прибраха, а следващия ден Гарет беше пришпорен още повече. Тереза го заведе в редакцията, показа му работното си място, като междувременно го запозна с няколко души, а следобеда отидоха в Музея на изящните изкуства. Вечерта имаха среща с Диана и Брайън в „Антъни“ — ресторант, намиращ се на последния етаж на едно от най-високите здания, който предлагаше великолепна гледка на целия град.
Гарет никога не беше виждал нещо подобно.
Масата им беше до прозореца. Диана и Брайън станаха, като ги видяха да влизат.
— Помните Гарет от онази обилна и дълга гощавка, нали? — заговори Тереза, стараейки се да не прозвучи глупаво.
— И още как! Радвам се да те видя отново, Гарет — каза Диана, като го прегърна набързо и го целуна по бузата. — Надявам се да не си ѝ бил прекалено сърдит.
— Всичко е наред — кимна той сковано.
— Чудесно. Защото, както изглежда, си е струвало да отиде.
Гарет я погледна с недоумение. Тереза попита:
— Какво искаш да кажеш, Диана?
Очите на приятелката ѝ светнаха.
— Вчера, след като си тръгна, получих добри новини.
— Какви?
— Ами… — започна Диана нехайно — близо двайсет минути разговарях с Дан Мандел, шефа на корпорацията „Медиа информейшън“, и се оказа, че си му направила голямо впечатление. Харесал начина, по който си се представила, и смята, че си истинска професионалистка. Но най-важното е… — Диана замълча, за да възпроизведе ефект.
— Какво?
— Че ще отпечатва рубриката ти във всички негови вестници от януари нататък.
Тереза запуши устата си с ръка, за да заглуши радостния си вик, но не успя напълно и хората от близките маси обърнаха глави към нея. Тя прегърна Диана и заговори възбудено.
— Сериозно?! — възкликна тя, не можейки да повярва.
Диана кимна, усмихната до уши.
— Да. Повтарям ти думите му. Той иска да разговаря отново с теб във вторник. Уредила съм среща в десет часа.
— И си сигурна, че иска моята рубрика?
— Напълно. Изпратих му по факса твои материали и той ми се обади. Избрал е теб, няма съмнение. Вече го е решил.