Беше ли честно да я кара да се мести? Разбира се, че тя си има свой живот тук — и то добър живот, но той беше толкова сигурен, че тя може да има всичко това и в Уилмингтън. Както и да погледнеше на нещата, вероятно щеше да има дори много по-добър живот там. Той се огледа наоколо и си каза, че няма начин той да свикне да живее в апартамент. Но дори е да се преместеха в къща, каква гледка щяха да имат? Или щяха да живеят в предградие, заобиколени от десетки къщи, съвсем еднакви на външен вид?
Сложна работа! И как така всичко, което ѝ наговори, се оказа погрешно? Изобщо не бе имал намерение думите му да прозвучат като ултиматум, но като ги прехвърли отново в ума си, дойде до заключението, че точно така се получи.
Въздъхна и се замисли какво да прави по-нататък. Не беше сигурен, че каквото и да ѝ каже, когато тя се върне, няма да доведе до нов спор. Още повече, че той не го желаеше. Споровете рядко водят до разрешение, а тъкмо разрешение им трябваше сега.
Но щом нямаше какво повече да каже, какво друго оставаше? Той се замисли и накрая реши да ѝ напише писмо, в което да излее мислите си. Когато пишеше, мислите му бяха по-ясни — особено през последните години — и тогава може би тя щеше да го разбере.
Погледна към нощното шкафче. Там беше телефонът ѝ — сигурно ѝ оставяха съобщения от време на време, — но не видя до него нито писалка, нито бележник. Отвори чекмеджето, разрови го и намери химикалка.
Докато търсеше и лист между списанията, няколко книги с мека подвързия и празна кутия за бижута, нещо познато привлече вниманието му.
Ветроходна яхта.
Беше напечатана върху лист хартия, подаващ се между тънък бележник-календар и старо издание на „Лейдис хоум джърнъл“.
Издърпа го, като несъзнателно предположи, че е някое от писмата, които ѝ бе писал през последните два месеца, и изведнъж се смрази на място.
Как е възможно?
Тези листове за писма му бяха подарък от Катерин и той ги използваше само когато пишеше до нея. Сети си, че писмата му до Тереза бяха писани на други листове, които бе купил от книжарницата.
Усети, че не му стига въздух. Бързо отвори чекмеджето докрай, хвана списанието и бавно го повдигна — не беше само един лист, а пет, цели пет от същите листове за писма! Все още объркан, той примигна и погледната първия лист и на него, с неговия почерк, видя изписани думите:
„Моя най-скъпа Катерин…“
О, Боже! Той взе втория лист — фотокопие:
„Моя най-скъпа Катерин…“
Следващия лист:
„Скъпа Катерин…“
— Какво е това? — промълви той, не вярвайки на очите си. — Не може да бъде… Отново хвърли поглед на листовете, да не би да бъркаше нещо.
Но не, истина беше. Едното писмо беше оригинално, другите две — копия, но и те бяха негови писма, писмата, които бе писал на Катерин. Писмата, които ѝ бе писал, след като я бе сънувал, и бе пускал от борда на „Хепънстанс“ и които изобщо не се бе надявал да види отново.
Импулсивно започна да ги чете и след всяка дума, след всяко изречение чувстваше как сънищата, спомените, загубата, болката му изплуваха в съзнанието му. Спря да чете.
Устата му беше пресъхнала. Вече не четеше, а само ги гледаше като изпаднал в шок. Не чу, когато входната врата се отвори и затвори. Тереза извика:
— Гарет, върнах се.
Той чу стъпките ѝ из апартамента.
— Къде си?
Не ѝ се обади. Не можеше да прави нищо, освен да се опита да разбере как е станало това. Как са се озовали у нея? Това бяха негови писма… лично негови писма.
Писмата до съпругата му.
Мястото им не е у чужди хора.
Тереза влезе в спалнята и го видя. Той не можеше да знае, че кръвта от лицето му се беше отдръпнала, кокалчетата на пръстите му, които стискаха писмата, бяха побелели.
— Добре ли си? — попита тя, без още да е разбрала какво държи той в ръцете си.
В първия миг Гарет като че ли не я чу. После вдигна глава и впи поглед в нея. Тя се стресна и понечи да заговори отново, но не го направи. Изведнъж всичко — отвореното чекмедже, листовете в ръката му, изражението на лицето му — я заля като вълна и тя мигом разбра какво е станало.
— Гарет… ще ти обясня — започна тя бързо и тихо, но той не даваше признаци, че я чува.
— Моите писма… — прошепна той и я загледа едновременно с изумление и ярост.
— Аз…
— Откъде имаш тези писма? — настоя да узнае той с глас, който я накара да потрепери.
— Едното го намерих изхвърлено на брега и…
Той я прекъсна.
— Намерила си го?!
Тя кимна и започна да обяснява:
— Когато бях в Кейп Код. Една сутрин тичах по брега и се натъкнах на бутилката…