Здрачаваше се и след минути бледата сива светлина щеше да изчезне. Стюардесите приключиха със задълженията си към пътниците и седнаха на местата си. Осветлението се включи, самолетът започна да се отдалечава на заден ход от терминала и се завъртя по посока на пистата.
След малко спря успоредно на терминала, за да изчака разрешение за излитане.
Тя погледна разсеяно към летищната сграда. С крайчеца на окото си мерна самотна фигура, притиснала длани в прозореца. Ако не стоеше толкова близо до стъклото, тя изобщо нямаше да я забележи.
Продължи със затаен дъх да гледа към фигурата.
Чийто и да беше силуетът, той не помръдваше.
Двигателите изреваха веднъж, после стихнаха и самолетът потегли бавно напред. Разбра, че остават минути, преди излитането му. Изходът на терминала остана далече зад гърба ѝ, когато машината започна постепенно да набира скорост.
Напред… към пистата… далече от Уилмингтън…
Тя се обърна и напрегна очи за последен поглед, но беше невъзможно да види дали фигурата беше все още там.
Докато самолетът навлизаше в последната отсечка за излитане, тя продължи да гледа през илюминатора, питайки се дали наистина беше видяла там силует, или само си бе въобразила. Самолетът рязко зави и Тереза почувства тягата на двигателите, когато самолетът запрепуска по пистата, чуваше силното трополене на колелата и след малко усети как се отделиха от земята. Когато се издигнаха по-високо във въздуха, Тереза присви очи и през сълзи видя долу Уилмингтън. Различи само празните плажове, докато прелитаха над тях… над кейовете… над яхтклуба…
Самолетът направи завой на север, накланяйки се леко на една страна и се отправи към дома. От прозореца си виждаше вече само океана, същия океан, който ги беше събрал. Зад тежките облаци слънцето се спускаше към хоризонта.
Миг преди да навлязат в облаците, които забулиха всичко под тях, тя вдигна длан и я опря нежно в стъклото, въобразявайки си, че докосва още веднъж ръката на Гарет.
— Сбогом! — прошепна тя.
И тихомълком заплака.
13
Зимата на следващата година настъпи по-рано. Тереза, седнала на плажа близо до мястото, където беше намерила бутилката с писмото, забеляза, че студеният океански вятър духаше по-силно, отколкото сутринта, когато дойде тук. Тежки сиви облаци се носеха по небето, а вълните ставаха по-високи и се разбиваха по-често на брега. Разбра, че наближава буря.
Почти цял ден седеше тук и съживяваше спомена за връзката им до мига, в който се сбогуваха, прехвърляйки в съзнанието си подробностите, сякаш търсеше да открие зрънце от нещо, което може би беше пропуснала да разбере. През изминалата година непрекъснато я преследваше изразът на лицето му, докато той стоеше на алеята пред къщата си, и отражението му в огледалото за обратно виждане, когато тя потегли с колата. Това, че го напусна, беше най-жестокото нещо, което бе правила в живота си. Често ѝ се искаше да върне часовника назад и да изживее по друг начин онзи ден.
Накрая се изправи на крака. Закрачи замислена по брега и ѝ се прииска и той да е до нея. Колко щеше да му е приятно да бъдат заедно един спокоен ден като този и тя си го представи как върви до нея. В един момент спря, сякаш хипнотизирана от разпенените талази вода и когато извърна глава, образът му също изчезна. Постоя още известно време, опитвайки се да го върне отново, но не ѝ се удаде и тя разбра, че е време да си върви. Тръгна отново, по-бавно този път, и се запита дали той можеше да предугади причината, поради която беше дошла тук.
Противно на волята ѝ мислите ѝ пак отскочиха към дните непосредствено след тяхното последно сбогуване. Колко много време отделихме, за да поправим нещата, които не успяхме да си кажем, помисли си тя. Само ако… каза си тя за стотен път и спомените от тези дни се заредуваха пред очите ѝ като прожекция на диапозитиви, която тя беше безсилна да спре.
Само ако…
След като пристигна в Бостън, на път за вкъщи от летището Тереза се отби да вземе Кевин. Беше го оставила за през деня в дома на приятели и той мигом започна да ѝ разказва за филма, който бил гледал, без да обръща внимание, че майка му изобщо не го слуша. Когато се прибраха, Тереза поръча пица и двамата вечеряха във всекидневната пред телевизора. След като се нахраниха, тя го изненада, като му предложи да поседи още малко при нея, преди да отиде да си пише домашните. Докато седеше кротко до нея на дивана, Кевин ѝ хвърляше от време на време тревожни погледи, но тя само го галеше по косата и му се усмихваше разсеяно, сякаш мислите ѝ бяха на километри оттук.