Христо Ботев
Писмо VI
„Чудеса чудес и всяческая чудеса!“ Ще да повярвате ли, г-да грешници, политици и журналисти, ако ви кажа, че съдбата на българският народ е решена вече и че аз, Недялко Пандурски, който едно време проповядах словото божие по кръчмите, пишех литературни статии по дуварите и решавах восточният вопрос с носът си, днес вече съм помазан за цар и самодържец на новото българско царство и за наследник на сичката турска империя, а дядо поп (попът от българската черкова в Букурещ), който и до днес още е в състояние да оплодотворява вдовиците на честитата „Добродетелна дружина“, и занапред ще да си остане мъж на няколко чужди жени, любовник на хаджи Кочйовица из Търново и ревизор на сичките публични къщи в Букурещ? С една дума, ще ли да повярвате, православни христиени, ако ви кажа, че вопросът за престолонаследието в Турция е решен вече в моя полза и че аз отсега нататък ще да държа капъните на европейското равновесие? Ако не вярвате, то обърнете внимание на моите думи и съставете си понятие за ходът на това историческо събитие. Вие помните (ако не помните, то прочетете в. „Тъпан“), че още преди шест години нашите букурещки нотабили бяха подали енергическо прошение на Наполеона III, в което молеха моят побратим (сичките еснафчии са побратими) да набие на кол султанът и да тури мене за цар във Велико Търново. В онова време „Добродетелната дружина“ се обеща пред дяда Тонковича, че ще да ми изгради с парите на умрелите праведници летен палат в Арбанасите, за да си живея с моята г-жа Стефани (тогава тя не беше още съблазнена от дяда попа), че ще да направи в Търново болница, за да се лекуват нашите поети, учени и литератори и че ще да воздигне „задушна“ академия в циганската (в болярската, р.) махала, в която моят лейб-медик (доктор Протич) ще да предава своята знаменита медицинско-дипломатическа логика. Разбира се, че аз в онова време не пожелах да приема тая чест от ръцете на Наполеона III: 1) защото се не познавах още с него лично и защото ме беше страх да не изиграе и мене така също, както изигра Максимилиана, и 2) защото моите конкуренти Мънзов и Касабов (Ян Касабиян, р.) фотографираха портретът ми и аз с удивление видях, че моята глава — главата на Пандурски! — която се назначаваше да носи царска корона, е келява и неумита.
И така, при сичкото това, че моят тогавашен портрет имаше голямо сходство с портретът на бившият вселенски патриарх и че в моята глава имаше достатъчно количество дипломатически смисъл (Сяровски сапун и Бракаловски кожи, р.), за да управлявам която и да е държава, но аз се не реших да оставя своята литературна кариера и да стана сътрудник на Касабияновият дуализъм. „По-добре е, мислех си аз, да се съглася с гюргевският настоятел на училището и да разделя с учителят учителката, за да мога и аз да живея като секи христиенин честно и безгрешно, нежели да стана цар, да изпъча «добродетелно чувство» и да се мъча да родя син, който да накара нашите велики историци, г-на Кръстовича и г-на Дринова, да напишат още няколко тома за произхождението на българите.“
И така, аз се отказах от предложението на Наполеона, прекъснах сношенията си с „Добродетелната дружина“ и залових се за своят стар занаят. Но в онова време политическият хоризонт се помрачи, папата се обяви за непогрешим и „Книжевното дружество“ в Браила записа в историята на българският народ още няколко важни събития. Наполеон си даде оставката от французкият престол и отиде на небето да прави коректура на цариградските вестници; Ценович (не г. Ценович, а г-жа Ценовичка. Ценович е нула в политическо отношение, р.) открадна мобилите на читалището „Братска любов“ и обяви на българската публика (в това число и на г-на Кавалджиева), че жената му е направила от тях американски сапун; „Добродетелната дружина“ издаде орган на своята глупост под название „Отечество“ и възбуди нервната система на г-на Савича до nex plus ultra1; Сяров за да отмъсти на г-на Ценовича за читалищните мобили, скокна в блатото, открадна манъстото на г-жа Крекетуша и изяде три кантара лобут за любовта към дългите носове и към глухите уши; екзархията насади няколко гъски по епархиите, разви системата на фанариотският рахатлък, сви няколко хайдушки гнезда и изпъди из своята ахчийница2 почти сичките гуджовци и мурджовци.
Разсърдени от тоя карамбол3 на тайнобрачните свети отци (Дорчо и отец Григория са от явнобрачните, р.), патриотизмът на Мироновича изкипя и той се отказа да изпроважда обещаната си помощ на българското „Книжевно дружество“ и на седемте училища в България, Тъпчилеща отвори давия4 за органическите богатства на Балат, а цанцугерът5 отец Марко Балабанов изнесе своята совест на мезат6 и обяви чрез своя „Век“, че между клисурската Минерва и г-на Найденова съществува такава разлика, каквато съществува между Мемиш паша и Стоянова, между Мурджа и Тъпчилеща, между мене и султанът, между Миташът и Стоила ефенди, между Кръстовича и Касапски, между Мироновича и Петра Палаузова, между Хорозова и Антона Парушова и между привременното настоятелство на читалището „Братска любов“ и сакатият поп из българската народна чернова в Букурещ. Разбира се, че после тие прогресивни исторически събития, които, според статистиката на г. Стоянова, имаха голямо влияние относително финансиите на Турция и относително метрическата поезия на славяните — цените на литературната цуйка7 се покачиха, въпросът за престолонаследието в Турция влезе в нова ера и аз, като историческа личност, трябваше да бързам да се срещна с бога и да искам колкото е възможно по-скоро да се реши восточният вопрос. Еманципацията на жените и монополът на тютюнът не търпеше никакви отлагателства.