Когато се върнахме в естансията, братът на Сънливото съселче, Джон излезе да разбере какво сме заловили. Показах му с голяма гордост моето паламедейче.
— А, една от онези проклети птици — каза той с отвращение. — Не знаех, че се интересуваш от тях.
— Как да не се интересувам! — извиках възмутено аз. — Та те са сред най-привлекателните екземпляри във всяка зоологическа градина!
— Колко са ти необходими от тях? — попита Джон.
— Ами всъщност, трябват ми осем, макар че, ако съдим по трудностите, с които заловихме това птиче, съмнявам се дали ще успея да събера толкова много — отвърнах мрачно аз.
— О, не се безпокой за това, ще ти уловя осем птици — заяви небрежно Джон. — За кога ги искаш? За утре ли?
— Не съм чак толкова алчен — отвърнах саркастично аз, — но донеси ми, да кажем, четири утре и четири вдругиден?
— Съгласен — отвърна кратко Джон и си отиде.
Помислих, че Джон притежава странно чувство за хумор, след като може да се шегува с такъв съкровен за мене въпрос, като залавянето на паламедеи, и забравих за всичко това. На следващото утро видях как Джон възседна коня си. Очакваше го един пеон, също възседнал своя кон.
— Хей, Джери — извика той, докато конят му танцуваше нетърпеливо в кръг, — осем ли каза или дванадесет?
— Какво осем или дванадесет?
— Chajas8, разбира се — отвърна малко озадачено Джон.
Изгледах го кръвнишки.
— Осем казах — отвърнах аз, — а утре можеш да ми донесеш и дванадесет.
— Добре — отвърна Джон, обърна коня си и препусна през евкалиптовата горичка.
По обяд се мъчех да измайсторя една клетка в малката колибка, в която бяхме подслонили животните. Унищожих три летви, два пъти се ударих с чука по ръката, едва не си отрязах върха на палеца с триона. Изпаднах в ужасно настроение, а Джеки и Ян отдавна ме изоставиха на произвола на съдбата. Предприех нова яростна атака върху клетката, когато се разнесе тропот на конски копита и до ушите ми достигна жизнерадостният глас на Джон.
— Здравей, Джери! — поздрави ме той. — Ела да си прибереш твоите chajas.
Това преля чашата на моето търпение. Стиснах чука в ръка като същински убиец и изскочих от колибата, за да обясня недвусмислено на Джон, че никак не ми е до шеги. Облегнат на запотения хълбок на коня си, той ме гледаше усмихнат. Внезапно замръзнах на мястото си и раздразнението ми мигновено се изпари. Зърнах два големи претъпкани чувала, в които нещо дишаше и мърдаше. Пеонът тъкмо слизаше от своя кон и сваляше на земята два други подобни чувала, тежки на вид и издаващи някакво шумолене.
— Сериозно ли говориш? — попитах едва-едва аз. Тези чували наистина ли са пълни с паламедеи?
— Разбира се — отвърна удивено Джон. — А ти какво си мислеше?
— Мислех си, че чисто и просто се шегуваш — промълвих смирено аз. — Колко успя да уловиш?
— Осем, както ми каза!
— Осем? — изграках хрипливо аз.
— Да, само осем. Съжалявам, че не успях да хвана дванадесет, но утре ще се постарая да ти донеса още осем.
— Не, не, не е необходимо… Нека първо се справя с тези.
— Но ти каза… — започна смутено Джон.
— Не обръщай внимание на онова, което съм казал — прекъснах го бързо аз, — не носи повече, докато не ти кажа.
— Добре — отвърна весело той, — ти най-добре си знаеш. Впрочем в един от чувалите има една съвсем малка птичка. Нямаше къде другаде да я пъхна. Надявам се, че нищо не й се е случило. Не е лошо да надникнеш да я видиш.