Убеден, че и в наши дни са възможни чудеса, аз вмъкнах с труд тежките и мърдащи чували и тръгнах да търся Джеки и Ян, за да им съобщя радостната вест и ги извикам да ми помогнат да извадим птиците. Птиците, които измъкнахме от чувалите, имаха разрошен и негодуващ вид и повечето от тях достигаха на големина уловената от мен предния ден птица. На самото дъно на последния изпразнен от нас чувал открихме малкото, за което спомена Джон. То се оказа най-трогателното, най-забавното и най-очарователното птиченце, което бях виждал дотогава.
Птиченцето сигурно се бе излюпило най-много преди седмица. Абсолютно кръглото му тяло наподобяваше кокосов орех. На края на дългата шия стоеше висока, куполообразна глава с малка човчица и две доброжелателни кафяви очички. Сиво-розовите му крака и ходила изглеждаха поне четири пъти по-големи за размерите на тялото и като че не му се подчиняваха напълно. Върху гърба му се намираха две малки, провиснали и наподобяващи стари ръкавици кожички, прикрепени като че съвсем случайно там, които изпълняваха ролята на крилца. Цялото беше облечено в нещо като яркожълто костюмче, оплетено нескопосно от суров памук. Птиченцето се търкулна навън от чувала, падна на гърба си, повдигна се с голяма мъка на огромните си плоски стъпала, закрепи се върху тях, повдигна едва-едва смешните си крилца и любопитно ни заоглежда. След това отвори човчица и произнесе срамежливо „уип“. Ние изпаднахме в такъв възторг, че не успяхме да отговорим на приветствието му. Много бавно и внимателно птиченцето повдигна едното си огромно стъпало, заклати се напред и го постави на земята, а след това доближи до него и другото. То се спря и ни огледа със сияещ поглед, явно доволно от извършеното сложно действие. След като малко си поотдъхна и произнесе ново „уип“, то реши да предприеме нова крачка, за да ни докаже, че направената не е случайна, а е била солидно постижение. И ето ти беда — след като направи първата крачка, по недоглеждане постави левия си крак върху пръстите на десния. Резултатът се оказа катастрофален. Птиченцето направи няколко отчаяни опита да измъкне десния си крак изпод левия и през цялото време застрашително се олюляваше. След това с невероятни усилия успя да повдигне и двата си крака от земята и тупна по очи. Ние прихнахме да се смеем, а то ни погледна отдолу нагоре и издаде с явно неодобрение ново „уип“.
В началото поради формата на тялото и цвета на костюмчето му ние нарекохме новоизлюпеното пиленце Ег9. По-късно, когато поотрасна, му дадохме по-солидното име Егберт. По едно или друго време съм срещал много забавни птици, но те бяха смешни поради своята външност и дори в най-обикновените им действия имаше нещо комично. Никога обаче не съм срещал птица като Егберт, която не само изглеждаше смешна, без да върши каквото и да е, но излъчваше безпределен комизъм с всяко свое действие. Нито преди, нито след него съм срещал птица, която да ме е карала да се смея буквално до припадък. Малко са професионалните комици, които имат такова въздействие над мене. Достатъчно беше Егберт да се изправи на необикновено големите си крака, да наклони глава встрани, да издаде лукаво въпросителното „уип“ и чувствах как у мен се надига неудържим смях. Всеки следобед пускахме Егберт от клетката и му разрешавахме да се поразходи около час из поляната. Ние очаквахме тези разходки с онова нетърпение, с което ги очакваше и той, но един час бе напълно достатъчен. След изтичане на този срок ние се виждахме принудени да го поставим отново в клетката, иначе имаше опасност да ни призлее от смях.
Ходилата на Егберт бяха проклятието на неговия живот. Прекалено големи, при ходене те постоянно му се преплитаха. Непрекъснато го грозеше опасността да настъпи собствените си пръсти, да падне и да стане за присмех, както се случи през първия ден. Ето защо той следеше внимателно краката си при най-слабия признак на неподчинение. Понякога стоеше цели десетина минути с наведена глава и се взираше мрачно в пръстите, които помръдваха леко в тревата, разпрострени като лъчите на морска звезда. Очевидно желанието на Егберт беше да се избави от тези огромни крака. Те го дразнеха ужасно много. Той беше сигурен, че без тях ще се носи из поляната с грацията на сухо семенце от магарешки бодил. Понякога наблюдаваше известно време краката си и решаваше, че е приспал тяхната бдителност. В този момент най-неочаквано за тях той се хвърляше стремително напред с надеждата да пробяга бързо поляната и да остави някъде след себе си ненавистните си крайници. Макар и да приложи неведнъж този трик, от това не излезе нищо. Краката му никога не изоставаха от него. Започнеше ли да се движи, те се сплитаха със злобна решимост във възел и Егберт падаше по очи сред маргаритките.