Спокойна и красива, Бебита ни посрещна в своя апартамент. Цялата тази история я беше поразвеселила.
— А, деца, настанихте ли удобно животните си?
— Да, всички са настанени. Там ще се чувстват прекрасно. Твоят приятел е много великодушен, Бебита.
— Ах! — въздъхна тя. — Точно такъв е… чудесен… великодушен… такъв об-об-обаятелен… Ах! Нямате представа какъв обаятелен човек е той!
— И дълго ли трябваше да го уговаряш? — попитах недоверчиво аз.
— Точно об-об-обратното. Той сам предложи — отвърна невинно Бебита. — Аз му позвъних и му казах, че искаме да настаним няколко малки животинчета в градината му и той веднага се съгласи. Той ми е приятел и естествено не може да ми отказва.
Тя ни се усмихна с ослепителна усмивка.
— Не мога да си представя как ще ти откаже — отвърнах аз, — но ние наистина сме ти ужасно много благодарни, ти си просто наша майка спасителка.
— Глупости, глупости, глупости — отвърна Бебита. — Хайде, сядайте да вечеряме.
Макар и да оценихме високо майсторството, с което Бебита намери място за нашите животни, едва на следващия ден, когато отидохме при мистър Джибс, ние успяхме да оценим напълно какво необикновено дело е извършила.
— Съжалявам — посрещна ни с извинителен тон мистър Джибс, когато влязохме в кабинета му. Опитах на няколко места, но безуспешно.
— Не се безпокойте. Един наш приятел ни намери място — отвърнах аз.
— Радвам се — каза мистър Джибс. — Това сигурно ви е струвало много неприятности. Къде ги настанихте?
— В един дом на булевард Алвеар.
— Къде?
— В един дом на булевард Алвеар.
— Булевард Алвеар! — едва промълви мистър Джибс.
— Да, какво чудно има в това?
— Нищо… абсолютно нищо — отвърна мистър Джибс, като не сваляше изумените си очи от нас, — просто булевард Алвеар за Буенос Айрес е нещо като Парк Лейн10 за Лондон.
След известно време, когато нашите животни в края на краищата се отправиха със самолет за Англия, се изясни, че няма да можем да заминем на юг. Оставаше въпросът, накъде да се отправим. И ето, че един ден ни позвъни Бебита.
— Слушай, моето момче — разпореди се тя. — Искате ли да направите едно пътешествие до Парагвай?
— С най-голямо желание бих заминал за Парагвай — отвърнах пламенно аз.
— Добре, струва ми се, че мога да уредя това. Вие ще отлетите за Асунсион, а от там един мой приятел ще ви вземе със своя самолет и ще ви отведе до това място… как се казваше… до Пуерто Касада.
— Вероятно си уредила всичко това с някой твой приятел?
— Разб-б-бира се. С кого другиго мога да го уредя, глупчо?
— Единственото препятствие за нас ще бъде слабото познаване на испанския език.
— Помислила съм и за това. Помниш ли Рафаел?
— Помня го.
— Той сега е във ваканция и с удоволствие ще ви придружи като преводач. Майка му смята, че това пътешествие ще му бъде от полза при условие, че няма да му позволявате да лови змии.
— Каква изключително интелигентна майка. Идеята е превъзходна, обожавам тебе и твоите приятели!
— Глупости, глупости, глупости! — отвърна Бебита и затвори телефона.
Ето как се случи, че Джеки и аз полетяхме за Асунсион, столицата на Парагвай. С нас пътуваше и Рафаел де Сото Асебал. През цялото време от него се излъчваше такъв ентусиазъм, че към края на летенето се чувствах като охладнял към живота стар и преуморен циник.
Поля от летящи цветя
Когато камионът спря с подскок на малкото летище извън Асунсион, започна да просветлява и небето стана бледосиньо. Все още сънливи, ние слязохме като вдървени и разтоварихме нашата екипировка. После се поразтъпкахме, запрозявахме се и се запротягахме, а през това време шофьорът на камиона и летецът изчезнаха в един полуразрушен хангар, издигащ се на края на летището. След малко, силно запъхтени от напрежение, те се показаха отново, заблъскали пред себе си малък четириместен моноплан, майсторски боядисан в сребристи и червени багри. Когато двамата мъже го избутаха от хангара на слънчевата светлина, те ми заприличаха поразително много на две огромни кафяви мравки, помъкнали малка нощна пеперуда. Рафаел седеше върху куфар с безжизнено отпусната глава и полузатворени очи.