— Погледни, Рафаел — извиках весело аз, — нашият самолет!
Той се сепна и впери поглед в малкото самолетче, което бутаха към нас. Очите му зад очилата се разшириха от удивление.
— Не може да бъде! — възкликна недоверчиво той. — Нима това е нашият самолет?
— Изглежда, че е той.
— О, Господи!
— Какво му е на самолета? — попита Джеки, — чудесно малко самолетче!
— Там е работата, че е малък… — промълви Рафаел — много е малък.
— Изглежда много здрав — успокоих го аз, но в този момент едно от колелата премина през малка туфа трева, целият самолет се разклати и мелодично издрънча.
— О, Господи! — извика ужасен Рафаел. — Джери, се n’est pas possible11 да полетим с това чудо… прекалено е малко.
— Самолетът си е съвсем в ред, Рафаел, не се безпокой — каза Джеки с ведрия оптимизъм на човек, който никога не е пътувал с малък самолет. — Този модел е много добър.
— Вярно ли? — попита с тревога нашият приятел.
— Напълно вярно… В Америка използват много този вид самолет.
— Да, Джеки, но Америка не е Чако… Погледни, та той има само едно крило, n’est-ce pas12? Счупи ли се и ние… бърр… трас… и право в гората — той се отдръпна и ни изгледа като унила кукумявка.
Междувременно самолетът беше изтикан на мястото за излитане и пилотът се запъти усмихнат към нас. Златните му зъби проблясваха на слънчевата светлина.
— Bueno, vamos13 — каза той и започна да прибира багажа ни.
Рафаел се изправи и грабна куфара си.
— Джери, това не ми харесва — произнесе жално той и закрачи към нашето въздушно превозно средство.
Когато натовариха цялата ни екипировка, разбрахме, че за нас почти не е останало свободно място. Все пак успяхме някак си да се сместим — аз с пилота отпред, а Рафаел и Джеки отзад. Качих се последен и тръшнах невероятно слабата на вид врата, която в следващия миг отново се отвори. Пилотът се наведе през мен и се вгледа във вратата.
— No buen14 — обясни той, сграбчи я с мощната си ръка и така я хласна, че целият самолет се разтресе.
— О, Господи! — простена тихо Рафаел.
Като си подсвирваше весело през зъби, пилотът взе да манипулира с уредите за управление, двигателят зарева, самолетът затрепери и се разтресе. След това тръгнахме напред, самолетът заподскача върху неравния терен, зелената трева се замъгли пред очите ни и ние излетяхме във въздуха. Докато набирахме височина, погледите ни се рееха върху местността под нас — сочна тропическа зеленина с пътища от червена пръст, които я прорязваха като вени. Прелетяхме над Асунсион. Розовите му къщи блестяха ярко на слънцето, а след малко пред тъпия нос на самолета, сред искрящите кръгове на витлото се показа река Парагвай. Летейки на тази височина ние виждахме как реката разделя местността като огнена, искряща граница на два типа: под нас се разстилаха плодородна червена почва, зелени гори и обработваеми земи, разположени около Асунсион и заемащи източната половина на Парагвай; отвъд протегналата се под нас река лежеше Чако, безкрайна плоска равнина, простираше се чак до хоризонта. Леко замъглена от утринната омара, равнината изглеждаше покрита със сребристо — бронзова трева, смесена тук-там с яркозелените петна на шубраците. Също като че някой беше преминал с гигантски ножици през равнината, подстригал я като хълбока на огромен пудел и оставил зелени стиски вълна за украшение на светло кафявата му козина. Странен и безжизнен пейзаж, единственият подвижен предмет беше реката, тя трептеше и блещукаше по своя път през равнината, разделяше се ту на три-четири, ту на петдесет или шестдесет ръкава, които се огъваха и преплитаха в сложна плетеница, подобно на блестящите вътрешности на огромен сребърен дракон, изтърбушен върху равнината.
Когато прелетяхме над реката, самолетът се снижи и аз забелязах, че равнината, която от началото ми се стори покрита със суха трева, бе всъщност заблатена, защото от време на време, когато върху водата попаднеха отражения от слънчевите лъчи, тя ярко проблясваше. Зелените стиски вълна по хълбока на пудела се оказаха гъсти, трънливи храсталаци, тук-там между които, се извисяваше по някоя палма. На отделни места палмите растяха в стегнати редици, посадени като че от човешка ръка, същински зелени бърсалки за прах, набучени в бронзовата трева. Водата проблясваше неочаквано и ярко, докъдето ни стигаше погледът, същински фойерверк от сребриста светлина на местата, върху които попадаше слънчевата светлина. Макар че корените на храсталаците се намираха във вода, листата им съхнеха на слънцето и те изглеждаха прашни и посърнали. Мрачна, безлюдна, но необикновено привлекателна страна. След известно време пейзажът ни омръзна, по него липсваха каквито и да е сенки, с изключение на тези, хвърлени от разрошените палми.