И така, действайки съгласно инструкцията, ние позвънихме на Бебита Ферейра. Когато гласът й прозвуча в слушалката, той ми напомни гугукането на гривяк3. После реших, че в него има нещо много по-привлекателно: гугукането бе примесено с чувство за хумор!
— Госпожа Ферейра? На телефона е Джералд Даръл.
— А, б-б-братът на Лари! Откъде се об-об-обаждате? Два пъти звънях в митницата да разбера дали сте пристигнали. Заповядайте на обяд!
— С удоволствие… Възможно ли е да се доберем до вас с такси?
— Разбира се. Очаквам ви към един. Довиждане!
— Тази жена изглежда много странна — обърнах се аз към Джеки и оставих слушалката. В момента дори и не подозирах каква голяма грешка допускам.
В един часа ни въведоха в голям апартамент, разположен на тиха уличка. Върху масите бяха разпръснати много книги по най-различни въпроси: живопис, музика, балет, а сред тях романи и списания на три чужди езика. А пианото украсяваха най-различни партитури: от опери до произведенията на Шопен; край радиограмофона се виждаха грамофонни плочи на Бетховен, Нат Кинг Кол, Сибелиус и Спайк Джоунс. Помислих си, че дори и на Шерлок Холмс едва ли би се отдало да определи веднага характера на стопанката по тези признаци. На една от стените висеше портрет на изключително красива жена с огромна шапка. Лицето на красавицата излъчваше спокойствие и насмешливост. Това лице подхождаше напълно на гласа, който чух по телефона.
— Смяташ ли, че това е тя? — попитах Джеки.
— Твърде е вероятно, но портретът сигурно е рисуван отдавна. Струва ми се, че сега едва ли има нещо общо с него.
В този миг в хола се раздадоха бързите и уверени стъпки на Бебита. Още от пръв поглед се убедих, че портретът представлява бледо копие на оригинала. Никога по-рано не бях виждал толкова близо до себе си живото олицетворение на гръцките богини.
— Аз съм Б-Б-Бебита Ферейра — представи се тя, като че ли разбрала нашето изумление, защото насмешливото огънче в сините й очи пламна още по-ярко.
— Надявам се нямате нищо против, че ви се обадихме по телефона? — попитах аз. — Лари настоя непременно да ви потърся.
— Какво говорите! Щеше да ми стане много об-об-обидно, ако не ми се бяхте об-об-обадили.
— Лари помоли да ви предам най-сърдечните му поздрави.
— Как е той? О, Лари е същински ангел, нямате представа какъв ангел е той! — каза тя.
Едва след време разбрах, че Бебита характеризира така всеки срещнат, чаровен или не. Подобно определение по адрес на моя брат тогава ми прозвуча малко странно. От всички възможни определения, които ми минаваха през главата, това ми се струваше най-неподходящото. Бебита ни очарова напълно още от първата среща и от тогава ние всъщност живеехме при нея, хранехме се обилно с чудесни ястия, слушахме музика, бъбрехме за незначителни неща и се чувствахме превъзходно. Тя изслушваше невъзмутимо и най-фантастичните ни молби и винаги успяваше да направи нещо.
Първият удар върху плановете ни беше нанесен на третия ден от нашето пребиваване в Буенос Айрес. Разбрахме, че шансовете ни да се доберем до Огнена земя, меко казано, бяха нищожни. Представителите на самолетните компании разговаряха с нас учтиво, но обезкуражително. Ако сме искали да почакаме десетина дни, можело да се снабдим с върнати билети, но и това не било сигурно. Отвърнахме унило, че ще изчакаме. Вместо угнетени и раздразнени да се разтакаваме напразно цели десетина дни из Буенос Айрес, Ян предложи да се разходим из провинцията. Ян е мой стар приятел, с когото се запознахме в Англия по време на войната. Веднъж в момент на прибързан ентусиазъм той заяви, че непременно трябва да отида на лов за животни в Аржентина. В такъв случай щял да направи всичко възможно, за да ми помогне. Ето защо сега се чувстваше задължен към нас. Той навести едни свои братовчеди, на име Бут, които притежаваха голяма естансия4 близо де крайбрежието, на около стотина мили от столицата. С типичното за аржентинците и всички, които живеят там гостоприемство, те съобщиха, че с удоволствие ще ни приемат у дома си.