От време на време гората се разкъсваше от огромни затревени пространства, големи части от които бяха осеяни с високи, огненочервени цветове, старателно разделени от редиците на палми, чиито закръглени корони приличаха на устремени към небето зелени ракети. По затревените пространства пъстрееха множество тирани — птички колкото врабчета, със смолисточерни гърбове и бели като хермелин гърди и шийки. Накацали върху клонаци и изсъхнали дървета, те подхвръкваха от време на време, улавяха във въздуха по някое прелитащо насекомо и отново се връщаха по местата си; гърдите им проблясваха на тревата като падащи звезди. Местните жители ги наричат flor blanca (бели цветя) и това красиво наименование им подхожда твърде много. Пред нас се простираше цяло поле с летящи цветя, които пърхаха с крила и се стрелваха към земята, а през това време гърдите им искряха ослепително като отразени във вода слънчеви лъчи.
Най-удивителното дърво в целия този пейзаж имаше ствол, издут съвсем неестествено в основата си, също като кана за вино, с къси и криви клони, украсени с дребни, бледозелени листа. Тези дървета растяха на малки групи и изглеждаха като че са се насмукали прекалено много с влага и стволовете им са се издули твърде много.
— Как се наричат тези дървета, Рафаел? — извисих аз глас над грохота на аутовиата.
— Palo borracho17 — отвърна той. — Погледни ги, Джери, нали са много дебели? Казват, че пият много, затова ги наричат пияни дървета.
— Пияни дървета… Това наименование им приляга чудесно! И мястото е само за тях… тук цялата гора изглежда пияна.
И наистина цялата местност изглеждаше така, като че природата бе организирала грандиозно пиршество и поканила на него най-различни представители на умерения, субтропическия и тропическия климат. Палмите наоколо стояха уморено приведени също като редовните посетители на баровете с дългите невчесани коси; бодливите храсти водеха пиянски спорове помежду си; един до други се мъдреха елегантни цветя и небръснати кактуси, а Palo borracho с издути като на страстни пиячи на бира стомаси стояха наклонени под най-невероятни ъгли. Навсякъде из това гъмжило от растения сновяха тирани също като дребни и зализани келнери с невероятно бели нагръдници.
С една от отрицателните страни на тази местност се запознахме много бързо. Ние направихме един завой и зърнахме пред себе си красиво блато, оградено от палми, в което се хранеха четири огромни щъркела ябиру. Те пристъпваха бавно и величествено по тревата и по блесналите водни пътеки и ми напомняха ужасно много на една процесия от негърски проповедници с широки бели връхни дрехи, която бях виждал някога. Птиците имаха чисто бяла перушина, а смолисточерните им клюнове и глави клюмаха замислено. Изгърбени, те се придвижваха бавно и замечтано по водата, от време на време спираха, заставаха на един крак и присвиваха леко крила. Прииска ми се да ги разгледам няколко минути, затова извиках на шофьора да спре. Той ме погледна удивено и спря със скърцане аутовиата на около петнадесетина метра от птиците, които не ни обърнаха ни най-малко внимание. Едва-що се облегнах удобно на дървената седалка и посегнах за бинокъла, когато от блатото излетя невероятно голям и нашарен като зебра комар, влезе с бръмчене в аутовиата и кацна на ръката ми. Прогоних го небрежно и вдигнах бинокъла към очите си, но моментално се отказах от наблюдение и ударих с ръка по крака си, върху който стояха четири нови комара. Огледах се наоколо и за най-голям мой ужас разбрах, че леката мъгла над тревата беше всъщност облаци комари, които накацаха с възбудено жужене върху аутовиата. Облакът ни обгърна само за няколко секунди. Комарите накацаха по лицата, вратовете и ръцете ни и дори панталоните не успяха да ни предпазят от силните им ухапвания. Като се удрях и проклинах целия свят, извиках на шофьора да тръгва веднага. Въпреки моя ентусиазъм не можех да наблюдавам птиците при тези условия. Аутовиата затрака по релсите и повечето от комарите останаха зад нас, но няколко от тях ни преследваха в продължение на около половин миля. Нападението на комарите при всяка спирка разваляше удоволствието от пътуването, тъй като не бе възможно да се остане повече от десетина минути на едно място, без риск човек да подлудее от тях. Ловът и особено снимането представляваха уморителна и раздразнителна работа. Докато се занимавах с обектива и светломерите, някой трябваше да стои до мен и да гони с шапка в ръка поне част от нападащите ме насекоми, в противен случай не можех да се концентрирам и бързо губех търпение.