— Momento26! — казах аз, вдигнах ръка, обърнах се и закрачих гордо към къщата.
— Какво става там, за Бога? — попита Джеки, когато ме видя.
— Нямам ни най-малка представа. Паула изглежда смъртно оскърбена от това, че някакъв си индианец се мъчи да й продаде пудинг от сливи.
— Пудинг ли?
— Добре де, пудинг или футболна топка все едно. Прилича и на едното, и на другото. Ще извикам Рафаел да разбере какво всъщност става.
— Едва ли е пудинг!
— Ами! — възкликнах аз. — Ние сме в Чако… В Чако всичко е възможно!
Както и очаквах, Рафаел спеше свит на кълбо под цяла камара завивки, които потрепваха едва-едва от неговото хъркане. Дръпнах завивките и го тупнах по задника. Той изстена гръмогласно. Тупнах го отново, той се изправи в леглото, погледна ме с втренчен поглед и отвори от учудване уста.
— Рафаел, събуди се. Искам да дойдеш и да ми преведеш нещо.
— Не, Джери, недей сега — проплака той и погледна часовника с късогледите си очи. — Погледни, едва пет и половина. Не мога.
— Хайде, хайде — отвърнах безжалостно аз. — Струва ми се, че ти си преводачът на нашата група.
Рафаел си постави очилата и ме изгледа с искрено възмущение.
— Аз преводач, да — отвърна той, — но аз не преводач в пет часа сутринта.
— Слушай, престани да говориш и се облечи. При Паула има един индианец. Карат се за нещо като футболна топка… Нищо не разбирам. Ела да видиш какво става там.
— Обожавам Чако! — изрече с горчивина Рафаел нахлузи обувките си. Като стенеше и се прозяваше, той тръгна след мен към кухнята. Паула и индианецът стояха на местата си, а футболната топка си беше както преди в шапката.
— Buenos dias — поздрави Рафаел и запримига сънливо с очи, — que pasa27?
Гръдта на Паула се повдигна и тя се зае да описва цялата случка на Рафаел. Тя подкрепяше думите и с мимика и се въртеше наоколо с чудесни вълнообразни движения на плътта. От време на време спираше и сочеше с пръст виновника, застанал мълчаливо със своя пудинг. В края на краищата Паула се задъха и останала без сили, се подпря на стената, с ръка върху неспокойно повдигащата й се гръд.
— Е? — обърнах се аз към смутения Рафаел. — Какво се е случило?
Рафаел се почеса по тила.
— И аз не разбрал, Джери — отвърна той. — Тя казва, този човек донесъл нещо лошо… хм, как се казва по английски, не лошо, а мръсно, нали така? Той казва, тя лъже и че ти ще го купиш.
— Добре де, какво е това нещо, да го вземат мътните?
Рафаел се обърна рязко към собственика на пудинга, а той го погледна и се усмихна стеснително.
— Бичо — отвърна индианецът и подаде шапката си.
Бичо беше първата и според мен най-важната дума, която научих при пристигането си в Южна Америка. Буквално означава „животно“. С този всеобхватен термин тук назоваваха всяко живо същество и аз естествено веднага го запомних. Когато чух изречената от индианеца вълшебна дума, тозчас разбрах, че съм взел за пудинг някакво живо същество. С радостен възглас изблъсках Рафаел, издърпах сламената шапка от прегръдките на индианеца и се втурнах в кухнята, за да разгледам нейното съдържание на светлината на газената лампа. Свито на кълбо се гушеше едно животинче, което от дълго време мечтаех да срещна. Оказа се триивичест броненосец.
— Рафаел! — извиках развълнувано аз, — ела и погледни какво има тук!
Той влезе в кухнята и впери поглед в животинчето, което държах върху дланите на ръцете си.
— Джери, какво е това? — попита любопитно той.
— Това е броненосец… разбираш ли, peludo28, от дребен вид, който се свива на кълбо… Нали ти показах рисунки?
— Ах, да — отвърна Рафаел с просветнало лице, — тук ги наричат Tatu naranja.
— Какво означава naranja? — полюбопитствах аз.
— Naranja означава портокал, Джери. Нали се сещаш?
— Сещам се, разбира се. Той наистина прилича на голям, кръгъл портокал.
— Искаш ли да го купиш? — запита Рафаел и го побутна внимателно с пръст.
— Боже Господи, естествено! Искам дори много повече. Слушай, Рафаел, попитай го къде го е уловил, колко иска за него и дали може да ми донесе още.
Рафаел се обърна към застаналия на входа усмихнат индианец и му предаде моите въпроси.