Броненосецът застина за миг на място, като мърдаше нервно носа и ушите си, после реши да тръгне нанякъде. Малките му крачета се раздвижиха толкова бързо, че се сляха в неясно петно под бронята му, а ноктите му зачаткаха мелодично и ритмично върху цимента. Липсата на каквото и да е движение на тялото в съчетание с ритмичното чаткане на неговите нокти го оприличаваха повече на необикновена механична играчка, отколкото на живо същество. Това сходство се засили още повече, когато се блъсна сляпо в стената, която очевидно не забеляза. При нашия гръмогласен смях той зае отбранителна поза, като се поизгърби и се приготви да се свие моментално на кълбо. След това, когато в стаята отново се възцари тишина, той задуши стената и цели пет минути я драска безрезултатно с нокти в стремежа си да прокопае дупка в нея и се измъкне. Убеден, че това е невъзможно, той се обърна, зачатка бързо с нокти по стаята и се скри под моето легло.
— Прилича на гигантска мокрица — прошепна Джеки.
— Харесва ми този бичо, Джери — изрече с висок шепот Рафаел и се усмихна щастливо. — Движи се като същински танк, нали?
След като потропа известно време под леглото ми, броненосецът неочаквано се появи отново и се насочи към вратата. За зла беда Паула избра точно този миг, за да се вмъкне с огромната си фигура в стаята, понесла поднос с чай. Тя влезе безшумно с босите си крака и броненосецът (който явно нямаше остро зрение) не усети нейното присъствие. Подносът и огромният бюст закриваха пода от погледа на Паула. Тя спря на входа със сияеща усмивка.
— Buenos dias — поздрави тя Джеки, — el te, senora.32
Броненосецът се блъсна в краката на Паула, спря се, подуши новото препятствие и понеже му се стори меко, реши, че тук вече може да прокопае вход. Преди да успеем да направим каквото и да е, той заби големия си нокът в палеца на Паула.
— Madre de Dios33! — изкрещя Паула и с това кратко възклицание надвиши своите вокални постижения от сутринта.
Тя подскочи назад и излетя през вратата, задържала като по чудо подноса в ръце, но тъкмо се скриваше от погледите ни в полутъмната всекидневна стая и подносът се наклони, каната се разби с трясък върху пода и пред броненосеца се образува цяла локва с мляко. Той я подуши подозрително, кихна, отново я подуши и след това започна лакомо да лочи. Останали без дъх от смях, двамата с Рафаел отидохме бързо в съседната стая да успокоим нашата разтреперана от страх хазайка и да вземем подноса. Когато се върнах с него в спалнята, оказа се, че обезпокоеният от шума броненосец бе прецапал през стаята и потърсил подслон зад една грамада куфари. За силата на тази животинка може да се съди от това, че куфарите бяха претъпкани с филми, батерии и други съоръжения и на мене ми костваше доста много усилия да вдигна дори един от тях. Въпреки това, решило, че убежището му се намира зад тях, малкото животинче пъхна нос между куфарите и стената и ги избута така леко встрани, като че бяха празни картонени кутии. То се скри, известно време драска силно с нокти и след това утихна. Реших да не го закачам, докато не си изпием чая. Рафаел влезе ухилен и започна да си чисти очилата.
— Тази жена — каза той — вдигна голяма врява.
— Ще ни донесе ли още малко мляко?
— Да, помолих я вече за това. Знаеш ли, Джери, тя не схваща защо са ти нужни бичос. Никой не й е казал, че сме дошли за бичос.
— Добре де, ти не й ли обясни?
— Разбира се, обясних й, че сме пристигнали специално в Чако, за да ловим бичос за zoologicos34.
— А какво ти отговори тя?
— Тя каза, че всички гринго са обезумели, но се надявала Господ да я закриля — отвърна Рафаел и се ухили.