Трънливият гъсталак постепенно оредя, сега той растеше на отделни островчета върху светла песъчлива почва, обрасла също с туфи трева и кактуси. Тревата беше почти избеляла от слънцето, а повърхността на почвата покрита с твърда кора, през която копитата на конете пропадаха с меко хрускане. В това царство на избелена от слънцето трева и пясъци единствено зелени бяха кактусите, защото задържаха росата и редкия дъжд благодарение на особеностите в строежа на своето семейство. Съхраняваха ги в месестите си и бодливи клони и живееха от влагата подобно на животни, заспали своя зимен сън и хранещи се с натрупаните през есента мазнини. За разлика от останалите части на околността тук нямаше блата, тъй като това място се извисяваше няколко сантиметра над окръжаващата равнина. Повишението едва се забелязваше, но все пак бе достатъчно да го превърне в сух остров сред блатистата равнина. Всеки участък земя, издигнат дори на петнадесетина сантиметра над равнината, можеше да се вземе за планина сред огромните равнинни простори на Чако. Рафаел и нашият водач си казаха нещо набързо, след което Рафаел побутна коня си и го изравни с моя.
— Тук трябва да намерим tatu — обясни той и очите му засвяткаха възбудено зад очилата. — Сега ще се поотдалечим един от друг и ще се пръснем във верига. Когато видиш tatu, пусни коня в галоп и tatu веднага ще се свие на кълбо.
— Ти смяташ, че няма да побегне?
— Няма. Индианецът казва, че броненосецът спира и се свива на кълбо.
— Звучи ми малко невероятно — възразих недоверчиво аз.
— Това е самата истина, Джери.
— В такъв случай броненосецът е невероятно глупаво животно.
— И индианецът твърди, че е muy estupido35.
Ние продължихме да яздим тихо, на около петдесетина метра един от друг, като заобикаляхме островчета от бодливи храсти. Не се чуваше нищо друго, освен пронизителното стържене на цикадите, мекото хрускане под копитата на конете и лекото скърцане и дрънчене на кожените и металните части на конската сбруя. Очите ме заболяха от взиране в обгърнатите от маранята храсти пред мен. От един бодлив храст изпърха ято от десетина кукувици гуира и полетяха с резки крясъци напред. С дългите си и красиви опашки те приличаха на малки жълто-кафяви свраки.
На петдесетина метра отдясно неочаквано зърнах прегърбената фигура на един броненосец, тръгнал като механична играчка между тревните туфи. От гърдите ми се изтръгна победоносен вик. Смушках хълбоците на коня с пети и той реагира така енергично, че ако не се бях вкопчил по най-недостоен начин за седлото, щях да се търкулна сред кактусите. Конят се понесе в тежък галоп към плячката и белият пясък запръска като фонтани под копитата му. Броненосецът ни чу едва когато доближихме на петнадесетина метра от него — обърна се, подуши набързо въздуха, сви се с поразителна бързина на кълбо и замря на мястото си. Останах разочарован, че оправда своето име на глупаво животно, защото ми се струваше, че ще му мине през главата да се втурне към някой от бодливите храсти. Аз спрях на около десетина метра от него, слязох на земята, завързах коня за една тревна туфа и тръгнах да прибера своя трофей. С учудване открих, че тревата, която от височината на коня ми се струваше ниска, всъщност бе много висока и скриваше напълно броненосеца от погледа ми. Все пак знаех, че се намира недалече, знаех и посоката, затова тръгнах напред. След малко обаче се спрях и се огледах наоколо. Конят ми се намираше доста далече от мене — във всеки случай не повече от десетина метра. Помислих, че съм сбъркал посоката и като проклинах себе си, се върнах обратно, пристъпвайки на зигзаг между храстите. Стигнах отново до коня, но от броненосеца нямаше и следа. Това ме ядоса и обезпокои, реших че малкото животно е избягало, когато съм минавал покрай него. Като мърморех гневно на себе си, аз се метнах на коня и какво беше моето учудване, когато зърнах броненосеца на същото място — на десетина метра от мен. Слязох отново от коня и тръгнах напред, като на всяка крачка се спирах и се оглеждах внимателно около себе си. Когато стигнах до мястото, където вярвах, че се намира броненосецът, започнах да се движа бавно напред-назад и въпреки това на два пъти минах покрай него, без да го забележа. Когато най-сетне взех в ръце тежкия и затоплен от слънцето броненосец, мислено му се извиних за това, че взех неговата тактика за глупава. Аз подкарах коня след Рафаел и индианеца и в течение на два часа огледахме внимателно острова от суха земя. С прилагане на същия прост метод успяхме да заловим още три броненосеца. Тъй като ставаше вече късно, ние се отправихме обратно за в къщи през сенките на дърветата. Когато пресякохме реката от сини цветя, от нея се вдигна с жужене цял облак комари, които връхлетяха върху нас и конете, и така се насмукаха с кръв, че прозрачните им издути коремчета заприличаха на червени японски фенерчета. Когато влязохме в селото, цареше вече пълен мрак. Конете чаткаха уморено с копита по калната улица и край блесналите със зеленикавите светлини на светулките храсти, а прилепите пресичаха пътя ни и издаваха тихи и доволни крясъци.