— Добре — казах аз, след като Рафаел ми преведе всичко това. — А как му е името?
— Como se lama37? — попита Рафаел.
— Юлий Цезар Центурион — отвърна младежът и се изкиска възбудено.
Така Юлий Цезар Центурион бе приет в нашата компания и се оказа много мил, находчив и симпатичен човек. Нещо повече, оказа се и превъзходен дърводелец. Когато се зае наистина с правенето на клетките, ние почувствахме, че можем да посветим много повече време на животните.
Във всяка колекция животни винаги се намират двама-трима любимци, които се ползват с особени симпатии. Не е необходимо това да са редки или екзотични животни, нито пък изключително интересни. В момента, в който ги видите, разбирате, че притежават онези редки и неподдаващи се на описание качества, очарование и индивидуалност, които ги предопределят да станат знаменитости в лагера. Отначало в Чако имахме три такива животни. След това към тях се присъедини четвърто и затъмни останалите — но за това по-после. Трите животни се различаваха напълно едно от друго, но всяко едно притежаваше онези основни качества, които го отличаваха от останалите животни и го превръщаха в истински образ.
Първото от тях беше Кай, малката маймунка дурукули. Донесе ни я някакъв доста противен индианец със страшно измачкана сламена шапка, на която се развяваше синя панделка. Купих я с голямо удоволствие. Като изключим това, че обожавам маймуните, проявявах особен интерес към дурукулите, тъй като те са единственият род маймунки, които водят нощен живот. На големина колкото малко коте, Кай имаше сива козина, преливаща в бледооранжево по гърдите и в бледокремаво по коремчето. Малките й уши се скриваха почти напълно в козината на главата и едва се забелязваха. Огромните й като на кукумявка светлокехлибарени очи се ограждаха от бели кръгове, обрасли по края от черна козина. Поради тази окраска в съчетание с огромните очи и незабележимите уши тя удивително приличаше на кукумявка. Маймунката беше много раздърпана, занемарена и слаба. Първите три дни непрестанно нервничеше и не можехме да направим нищо за нея. Завързахме я за един кол, близо до който поставихме голям сандък, и отначало тя прекарваше цялото си време, като се криеше от погледите ни. Когато се опитвахме да установим дружески отношения с нея, тя се отдръпваше в ъгъла на сандъка, наблюдаваше ни ужасено с огромните си очи, а малките й лапички трепереха от страх. Много изгладняла, тя поглъщаше лакомо всичко, което й поднасяхме. Колкото и да бе гладна, тя не излизаше от сандъка, докато не се отдръпнехме на прилично разстояние. Така се случи, че един ден успях да уловя гущер. След като го убих, приближих сандъка на Кай, приклекнах и протегнах към нея ръка с все още потрепващото върху дланта ми тяло на влечугото. Кай хвърли поглед към лакомството и изкушението надделя над предпазливостта. Тя изскочи от сандъка, издаде тих призрачен писък, сграбчи здраво гущера и приклекна пред мен. Внезапно съобрази, че никога не ме е допускала толкова близо до себе си и тъкмо се канеше да се оттегли в сандъка, опашката на гущера леко потрепна. Тя начаса ме забрави, отхапа с много съсредоточен вид опашката и хванала я с лапа, започна апетитно да дъвче, като че хрупаше керевиз. Аз седях съвършено неподвижно, докато привърши храната си, а Кай от време на време ме поглеждаше внимателно с огромните си светли очи. Тя постави в уста последното късче от гущера, извади го, поогледа го, отново го задъвка и го погълна. След това заоглежда внимателно лапите и земята около себе си, за да се увери, че не е останало нищо повече. Кай протегна задния си крак, почеса енергично бедрото си, изправи се и спокойно се отправи към своя сандък. От този ден доверието й към мен порасна.
Не след дълго открихме, че Кай не обича да я държат завързана на открито. Струва ми се, че изпитваше чувство на пълна безнадеждност. Ето защо запретнах ръкави и й направих клетка. Тя представляваше висока и тясна къщичка с мъничка спалня на върха, където при желание можеше да се оттегля. Кай обожаваше своята спалня и прекарваше по цял ден в нея провесила главата и предните си лапички през вратата. Дори заспиваше в тази поза. Тя притваряше наполовина клепачи. Неочаквано, отново ги отваряше, а след няколко секунди те пак се спускаха, главата й започваше да клюма, докато накрая, след много потрепвания и внезапни събуждания, главата й увисваше съвсем и полягаше спокойно върху лапичките. Случеше ли се нещо интересно или необикновено, огромните й очи се отваряха и тя проточваше врат от своята спалня, за да разбере какво е то. Понякога, обладана от силна възбуда, тя така извиваше врат, че главата й просто се обръщаше обратно и ние очаквахме всеки момент да тупне на земята. Тя можеше да обръща главата си назад и да гледа през рамо съвсем като кукумявките. Кай бе изключително любопитна маймунка и просто нямаше сили да откъсне поглед от каквото и да е, дори това да я плашеше. Понякога ставаше свидетел на пристигането на някоя нова змия. Тя се спускаше с тихи пискливи крясъци, вперваше поглед в нея през мрежата, отворила широко от ужас очи и непрестанно хвърляше поглед през рамо, за да се убеди, че пътят й за отстъпление е свободен. Когато преценеше, че змията е твърде близо до нея, тя подскачаше на клончето до спалнята си с извърнато към вратата лице, после завърташе глава и продължаваше да наблюдава през рамо змията. По този начин можеше да се пъхне моментално на сигурно място, като същевременно не изпускаше случая да наблюдава влечугото. За нощно животно Кай бодърстваше удивително дълго време през деня и нямаше събитие в лагера, което да се изплъзне от огромните й очи или да не се отбележи с тихи писъци.