— Боже Господи! — възкликна Рафаел, когато я хванах. — Та аз съм седял точно върху нея!
— Точно така — отвърнах строго аз. — Внимавай къде сядаш. Можеше да я убиеш.
— Каква е тази змия? — попита Джеки.
— Новородена коралова змия… днес, изглежда, ни върви само на змии.
— Но те са отровни, нали?
— Да, отровни са, но не дотолкова, че да отровят Рафаел през двусантиметровата кора на дървото отвърнах аз.
Пуснах змията в една торба и огледах останалата част от ствола, но не открих нищо интересно, Фернандес, който наблюдаваше очарован от безопасно разстояние, предложи да се върнем в селището, да пообиколим хижите и да видим дали няма да открием някоя домашна животинка. Докато крачехме по обратния път през пътечката, изведнъж зърнах между дърветата проблясъците на вода и настоях да се отправим нататък и да поогледаме мястото. Открихме голямо блато. Изпълнените му с изгнили листа води имаха цвета на ром и издаваха задушлива миризма на гнило. Изпълнен с радостни чувства, аз започнах да ровя из брега и да търся жаби. Десетина минути след това вдигналата се глъчка на другия край на блатото ме върна отново на земята. Вдигнах глава и видях как Фернандес, Рафаел и двамата индианци се въртяха около Джеки и нещо подвикваха. В същото време и тя ме зовеше със силен глас. През тази глъчка до ушите ми достигаше и някакъв странен звук: също като че някой от време на време надуваше продължително детска тръба. Изтичах по брега да разбера какво се е случило. Джеки стискаше някакво същество в ръце, което издаваше именно тези звуци, а Фернандес и индианците крещяха отчаяно в хор.
— Venenosa, muy venenosa, senora41!
Рафаел пристъпи много уплашен към мене.
— Джери, Джеки хвана един опасен бичо. Всички казват, че е много опасен — обясни той.
— Но това е най-обикновена жаба — възрази Джеки, като се мъчеше да надвика индианците и раздразнените крясъци на пленницата си.
— Дай да я разгледам.
Тя разтвори длани и аз видях един от най-необикновените представители на земноводните — черно и с напълно закръглени форми същество с белезникаво жълт корем. На върха на широка и плоска глава, наподобяваща главата на миниатюрен хипопотам, бяха кацнали две златисти очи. Най-много ме порази устата на животното с плътни жълти устни, ширнали се от едната до другата страна на главата в някаква огромна и ухилена извивка, напълно идентична с илюстрацията на Тантурко от Тенъл42. Докато я разглеждах, тя изду внезапно тялото си като балон, изправи се върху късите си и набити крака, отвори широко уста (в която се виждаше ярко жълто оцветяване) и започна да издава нова серия от продължителни тръбни звуци. Когато я взех в ръце, тя започна отчаяно да се съпротивлява, затова я поставих на земята. Жабата се изправи отново върху късите си крака, отвори широко уста и започна да се придвижва с малки подскоци към мен, после отваряше и затваряше свирепо уста и издаваше раздразнено тръбни звуци. Оказа се очарователна животинка.
— Къде я улови? — обърнах се аз към Джеки.
— Точно тук. Седеше във водата, а на повърхността се подаваха само очите й, също като хипопотам, и аз я сграбчих. Какво всъщност е това животно?
— Нямам понятие. Прилича на рогата жаба, но не на обикновения вид. Каквато и да е, животинката е страшно интересна… Може дори да се окаже някой нов вид.
Изпълнени с въодушевление, ние огледахме внимателно блатото и успяхме да заловим още три от тези необикновени жаби, което много ме зарадва. По това време допусках да се окажат от неизвестен вид, родствен на рогатите жаби, на които в известно отношение приличаха твърде много. Когато обаче се завърнахме в Англия, изясни се, че това е жабата на Баджит. Това наименование според мен е твърде подходящо за тяхната представителна осанка и коректно поведение43. Независимо че се оказаха известни на науката, те са много редки животни и дори Националният естественоисторически музей притежава само един екземпляр от тях.
Когато наближихме скупчените и полусрутени колиби, забелязахме, че скотовъдите се бяха завърнали вече по домовете си да похапнат за обяд и да си починат. Конете им стояха завързани близо до колибите, а близо до тях се виждаше купчина тежки и обвити в овчи кожи седла. Килнали назад сламените си шапки и облегнати по стените на къщите, мъжете сърбаха мате от малки гърненца. Носеха раздърпани и избелели от пот ризи, а дебелите кожени наколенки върху широките им панталони бяха изпокъсани и изподрани от трънаците, през които яздеха. В пристроените към колибите кухнички жените им готвеха приведени над задимените огнища, а около тях сновяха чернооки дечица с изпоцапани от кал личица и мършави кучета. Когато приближихме първите къщи, Джеки реши да ми даде един добър съвет.