След два месеца Рафаел ни остави сами в Чако и се завърна в Буенос Айрес. Нощта преди неговото отпътуване отидохме отново за риба и бяхме възнаградени с един от най-импозантните и най-впечатляващите залези, които съм виждал някога през живота си.
Някъде на север из необятните бразилски гори бяха валяли дъждове и придошлата река течеше сега по-бързо. Бледосиньото, гладко и безоблачно небе сияеше като из лъскан тюркоаз. С постепенното спускане към хоризонта слънчевият диск от златист се превръщаше в тъмен, почти виненочервен; непрогледните води на реката започнаха да наподобяват размотан между бреговете топ шанжанена коприна. Слънцето докосна хоризонта и като че застина на мястото си; върху безкрайното и чисто небе се появиха изневиделица три малки облачета, същински сапунени мехурчета с кървавочервени контури. Облачетата се подредиха едно до друго с изящна точност и слънцето се скри дискретно зад тях. След това откъм завоя на реката се появиха първите плаващи островчета. Течението носеше тези островчета от по-високите места и те се състояха от водни лилии, поветици и треволяк, увити около разкиснати от водата стволове на дърветата от необятните гори. Слънцето залезе и в краткия сумрак реката стана сребристобяла. Край нас беззвучно и стремително преминаваха стотици малки островчета, изпълнени с желание да пристигнат час по-скоро до морето. Едни от тях достигаха на големина колкото обикновени шапки, други представляваха здраво оплетени рогозки с размери на цяла стая. Всяко едно носеше свой собствен товар от семена, фиданки, луковици, пиявици, жаби, змии и охлюви. Ние наблюдавахме този необикновен парад, докато се стъмни дотолкова, че престанахме да различаваме каквото и да било. Досещахме се за продължаващото движение на огромната флота от островчета само по мекото шумолене на листата и тревите, когато се удряха в подпорките на пристана. Скоро след това, изпохапани от комарите и с вкочанени тела, ние се отправихме мълчаливо обратно към селото. Безкрайният низ от тревисти островчета не стихна през цялата нощ, но на следната сутрин реката отново стана гладка и чиста като огледало.
Птицата с четирите очи и анакондата
Една сутрин нашата колекция се попълни с нова животинка, която оповести с крясъци своето пристигане още на половин миля от лагера. Видях как един индианец потичваше бързо към нас. С едната си ръка едва успяваше да придържа огромната сламена шапка върху главата си, а с другата носеше разнебитена кошница и се мъчеше да попречи на някаква животинка да изскочи от нея. Животинката изразяваше недоволството си от това, че я държат затворена и издаваше силни проточени звуци, също като че някой се мъчеше да изпълни сложна фуга от Бах на стара автомобилна тромба. Индианецът се втурна към мен, постави кошницата в краката ми, отстъпи малко назад, свали шапка и върху лицето му се разля широка усмивка.
— Buenos dias, senor — поздрави той, — es un bicho, senor, un pajaro muy lindo55.
Чудех се каква ли ще е тази птица, която може да издава такива сложни, органоподобни звуци. Поставената на земята кошница се разклати и яростните крясъци се разнесоха отново. Погледнах надолу и срещнах студения като на риба поглед на светложълти очи, надничащи между отворите на плетения капак. Приведох се напред и повдигнах мъничко капака, за да разгледам по-добре обитателя на кошницата. Видях само купчина светлокафява перушина, когато от отвора се показа дълъг, зелен, наподобяващ кама клюн, заби се около два сантиметра в месестата част на палеца ми и моментално се скри отново в кошницата. Привлечена от моите вопли и последвалия поток от ругателства, на сцената се появи Джеки и запита преспокойно какво ме е ухапало този път.
— Воден бик — отвърнах неопределено аз и засмуках наранения си палец.
55
Добър ден, сеньор, донесъл съм животно, сеньор, една много красива птица (исп.). — Бел.прев.