На нашия водач вероятно му мина същата мисъл през главата, тъй като се извърна на седлото, отмахна с небрежно движение на ръка комарите от лицето си и посочи островчето.
— Senor, bueno, eh57?
— Si, si, muy lindo58! — съгласих се аз, обърнах коня и прецапах до следващата ни каруца, повлякла след себе си дълга опашка от изкоренени растения. Джеки седеше свита отзад, нахлупила огромна сламена шапка на глава и омотала няколко пъти здраво лицето си с шал.
— Не искаш ли да си починеш? — попитах я аз.
Изпод дълбините на шала ме стрелна едно мрачно око. След това Джеки разви шала и откри зачервеното си и подпухнало от ухапванията на комарите лице.
— Искам да си почина — отвърна горчиво тя. — Освен това искам студен душ, ледено питие и около четиристотин тона ДДТ, но дори не си и въобразявам, че мога да ги получа.
— Във всеки случай ще можеш да си починеш. Тук има малко островче, където бихме могли да поседнем.
— Къде е тази проклета змия?
— Не зная, но нашият водач е съвсем сигурен, че ще я открием.
— Радвам се, че поне той е сигурен в това.
Нашият керван се измъкна уморено от блатото и се пъхна в благословената сянка на дърветата. Докато Джеки и аз седяхме и се чешехме унило, двамата индианци се впуснаха в дълъг разговор. След това водачът приближи и обясни, че според неговите изчисления змията се намирала някъде наоколо, но очевидно се е придвижила по-далече, отколкото предполагал. Предложи да го почакаме, докато отиде да огледа малко по-нататък местността. Веднага възприех идеята, почерпих го с цигара и той зацапа отново през блатото с ореол комари около главата и плещите. След като подремнахме и изпушихме по цигара, аз почувствах отново прилив на сили и започнах да се пъхам из бодливите храсталаци с надеждата да открия някои влечуги. След малко ме сепна силният и измъчен вик на Джеки.
— Какво се е случило? — попитах аз.
— Ела бързо и я махни от мен — извика тя.
— Какво да махна? — попитах аз и закрачих бързо през храстите към Джеки.
Джеки седеше с навит крачол на панталона, с впита в крака огромна и подута от кръв пиявица, наподобяваща удължена смокиня.
— Боже Господи! — възкликнах аз. — Пиявица!
— Зная, че е пиявица… Махни я бързо!
— Прилича на конска пиявица — казах аз и приклекнах да я разгледам.
— Хич не искам да зная какъв е проклетият й вид. Махай я! — избухна гневно Джеки. — Махни я от крака ми, знаеш, че не мога да ги понасям!
Запалих цигара, смукнах няколко пъти, за да, я разпаля добре, след това допрях върха й до издутия заден край на пиявицата. Тя огъна отчаяно тяло, но се отлепи от крака на Джеки и тупна тежко на земята. Аз я настъпих с крак и я спуках като детско балонче, а от нея като от фонтан запръска алена кръв. Джеки изтръпна от отвращение.
— Погледни дали по мене няма и други пиявици.
Огледах я внимателно, но не открих нови пиявици по тялото й.
— Не разбирам къде си я намерила — казах аз, по никого от нас няма пиявици.
— Не зная… може да е паднала от дърветата — отвърна Джеки и вдигна поглед към клоните, като че очакваше да види увиснали по тях гроздове пиявици, готови да се нахвърлят отгоре ни. Неочаквано Джеки замръзна на мястото си.
— Джери, погледни бързо, там горе!
Повдигнах глава и забелязах, че сцената с пиявицата е наблюдавал и друг обитател на островчето. По средата на ствола на дървото, под което седяхме, имаше малка хралупа, от тъмната вътрешност, на която ни наблюдаваше малко колкото монета от половин крона и покрито с пера личице с две огромни златисти очи. То ни оглеждаше изплашено в продължение на минута, после се скри в дупката си.
— Какво беше това? — попита Джеки.
— Това е бухал — пигмей. Тичай при коларя и донеси неговото мачете… само тичай, за Бога, по-бързо и по-тихо.
Докато Джеки се отдалечи внимателно, аз обиколих дървото да разбера дали няма някой друг изход, но не открих нищо. Когато Джеки се върна с мачете, аз отсякох набързо дълга и тънка пръчка и свалих ризата си.