— Е, добре — промълвих най-сетне аз, — струва ми се, че ако ги оставим така, те ще огладнеят, ще тръгнат да си търсят храна и така ще решим въпроса. Утре вече няма да остане и следа от тях.
Останалата част от деня се оказа истински кошмар. След като решихме в никакъв случай да не храним животните, ние се заехме да задоволим глада само на онези, които вземахме с нас. В това време гладната орда на птиците и животните крещеше, свирукаше, цвъртеше и вдигаше врява, скупчваше се в краката ни, когато ни виждаше с някакъв съд в ръце, нареждаше се в редици до масата, върху която приготвяхме храната и ни хвърляше изпълнени с надежда погледи. Обземаше ни непреодолимото желание да нахраним и тях, но сърцата ни оставаха безучастни и се правехме, че не ги забелязваме. Единствената ни утеха беше в това, че гладът ще ги прогони на следния ден от лагера.
На следващата утрин обаче, когато излязохме да нахраним нашите избраници, отново открихме обитателите на лагера, които изглеждаха по-раздразнени и по-унили, отколкото през предния ден. Животните ни посрещнаха с такъв ярко изразен възторг, че моментално се предадохме и нахранихме всичките. Въпреки това продължавахме да се държим хладно и не им обръщахме внимание, макар и да се скупчваха в краката ни и да съществуваше опасност да ги стъпчем. В разгара на тази суматоха в лагера се появи индианец, понесъл в ръце стар сандък от сапун. Той постави благоговейно сандъка на земята, в самата среда на лагера, отстъпи няколко крачки назад, препъна се от една минаваща в момента зад него кариама, едва запази равновесие, после свали сламената шапка от главата си.
— Buenos dias, senor — каза той. — Донесъл съм ви чудесно бичо.
— О, Господи! — простена Джеки. — Само това ни липсваше.
— Закъснял си, приятелю — отвърнах тъжно аз. Не са ми нужни повече никакви бичос.
Индианецът ме погледна и смръщи вежди.
— Но, сеньор, вие казахте, че купувате бичос?
— Така казвах преди революцията. Сега нищо повече не купувам, защото не мога да отведа тези бичос с мене… Няма параходи. — Аз посочих с ръка плъпналите из лагера птици — виждаш ли, наложи се да пусна всички бичос на свобода.
Индианецът се огледа объркано наоколо.
— Но те не са си отишли! — забеляза той.
— Виждам. Но непременно ще си отидат. Съжалявам много, но повече животни няма да купувам.
Индианецът не сваляше очи от мене. Той бе съвсем убеден, че изгарям от любопитство да надникна в сандъка от сапун и да видя какво бичо е донесъл.
— Хубаво бичо — проговори отново той с ласкав глас, — много хубаво бичо… muy bravo, muy venenoso66… Много труд ми струваше, докато го уловя.
— Какво е това бичо — попитах, без да мога повече да се въздържам аз.
— Много рядко бичо, сеньор, и muy, muy venenoso — обясни той и черните му очи засвяткаха. — Това е каскабел, сеньор, толкова огромен, че не мога да го опиша. Когато е ядосан, вдига тропот колкото хиляда коня.
Докоснах внимателно сандъка с върха на обувката си и в същия миг отвътре се разнесе странен звук, с който гърмящата змия оповестява на света своето присъствие, лошия си нрав и агресивните си намерения. Това са едни от най-необикновените звуци. Този особен шумолящ звук се заражда като лек шепот и завършва като пукот на детска пушка. Той причинява много по-голям ужас, отколкото обикновеното змийско съскане, тъй като в него има повече кипяща злоба и нарастваща неприязън, като че вещица вари пъкленото си питие.
— Въпреки всичко не мога да я купя, приятелю — казах аз.
Индианецът изглеждаше много разстроен.
— Дори за десет гуарани? — попита той.
Поклатих отрицателно глава.
— Осем гуарани, сеньор?
— Не, не, съжалявам много, не мога да я купя.
Индианецът въздъхна, разбрал, че няма да променя решението си.
— Добре, сеньор, оставям ви я, на мене съвсем не ми трябва — каза той и прие пакетчето цигари, което му дадох, после си проправи път между разноцветната тълпа от птици и си отиде, а ние останахме насаме с гърмящата змия.
— Какво ще правим сега с нея? — попита Джеки.
— Ще запишем гласа й на магнетофонна лента и ще я пуснем на свобода — казах аз. — Тя издава твърде необикновен гърмеж. Струва ми се, че змията е много голяма.