— Та той е много мил човек! — каза напълно искрено тя.
Все още непривикнал със способностите на Бебита да открива божествени черти в хора, които според мене биха продали с удоволствие и собствените си майки, стига да има кой да им предложи половин крона, аз просто зяпнах собственика на магазина.
— Не зная — отвърнах най-сетне аз, — на мен той съвсем не ми изглежда толкова мил.
— А аз съм напълно уб-б-бедена, че е истински ангел — възрази твърдо Бебита, — покажи ми само птиците, които искаш да купиш, и остави аз да говоря с него.
Независимо че този начин на започване на пазарлъка беше крайно неправилен, аз преминах отново с нея край клетките и посочих птиците, някои от които бяха толкова редки, че докато ги гледах, от устата ми просто потекоха лиги. Бебита ме попита колко съм готов да заплатя за тях и аз посочих цена, която макар и прилична, не бе прекалена. Бебита пристъпи с плавна походка до собственика, накара го със своята усмивка да се изчерви отново и с много благ глас, с който се разговаря само с ангели, започна да се пазари за птиците. Докато говореше, собственикът я прекъсваше от време на време с почтително: „Si, si, senora“, а ние с Джеки обикаляхме най-тъмните и недостъпни ъгълчета на магазина. Най-после след около двадесетина минути ние се присъединихме към тях. Бебита продължаваше да стои сред мръсните клетки като богиня, докато собственикът седеше на чувал със семе и бършеше потта от челото си. Неговото „Si, si, senora“ продължаваше като по-рано да придружава думите на Бебита, но бе изгубило първоначалното си въодушевление и звучеше сега твърде унило. Той неочаквано сви рамене, разпери ръце и й се усмихна. Бебита го погледна нежно, като да бе единственият й син.
— B-b-bueno — каза тя — muchisimas gracias, senor68.
— De nada, senora69 — отвърна той.
Бебита се обърна към мен.
— Купих ги заради теб-б-бе — каза тя.
— Добре. Колко ни обръсна?
Бебита каза цена, която беше една четвърт от онова, което бях решил да заплатя.
— Бебита, та това е пладнешки обир — възразих аз, без да вярвам на ушите си.
— Не, не, моето момче — отвърна сериозно тя, всички тези птички се срещат твърде често у нас и б-б-би било глупаво да даваш толкова много пари за тях. Освен това, както вече ти казах, този мъж е същински ангел и за него е истинско удоволствие да ми направи отстъпка.
— Предавам се — казах смирено аз. — Не би ли искала да ме придружиш в следващата експедиция? Ще ми спестиш много пари.
— Глупости, глупости, глупости — засмя се Бебита. — Не аз ти спестявам пари, а този човек, за когото твърдиш, че е толкова неприятен.
Аз й хвърлих гневен поглед и се отдръпнах с достойнство да подбера птиците и да ги поставя в клетки. Скоро върху тезгяха се издигна цяла грамада от клетки, увити в кафява хартия. След като се разплатихме и си разменихме безброй „gracias“, аз го попитах чрез Бебита дали има за продан водоплаващи птици. Отвърна, че няма такива птици, но разполагал с други подобни, от които може би сеньорът ще се заинтересува. Той ни преведе през задния вход на магазина до малка тоалетна. Собственикът отвори вратата и посочи с пръст. Едва сподавих надигналото се в гърлото ми възторжено възклицание. Видях два мръсни, изморени, но все още красиви лебеда с черни шии, приклекнали на пода. Като си придадох равнодушен вид, аз ги огледах. И двете птици бяха много отслабнали и достигнали онази степен на изтощение, която се характеризира с пълна апатия и липса на страх. При каквито и да е други обстоятелства не бих дръзнал да купувам такива изнемощели птици, но разбирах добре, че това е последната ми възможност да се сдобия с такива лебеди. Освен това си помислих, че ако им е съдено да умрат, те можеха да сторят това поне сред удобства. Сърцето не ми даде да оставя тези великолепни птици да гинат до бидето в тоалетната. Бебита отново се хвърли в атака и след доста голям пазарлък и лебедите станаха моя собственост. След това възникна ново затруднение, понеже собственикът не разполагаше с достатъчно големи клетки за тях. В края на краищата измъкнахме отнякъде два чувала и поставихме лебедите в тях, само главите им останаха да стърчат навън. Ние се натоварихме с покупките и напуснахме магазина, изпратени от собственика. Когато излязохме навън, през главата ми неочаквано премина една мисъл.
— А как ще отидем сега до Белграно? — попитах аз.
— Ще вземем такси — отвърна Бебита.
Аз държах под двете си мишци по един лебед и се чувствах така, както вероятно се е чувствала Алиса, когато е играла крокет с фламингото.