Вървеше между рафтове и учени, седнали зад полирани дървени маси, отрупани с книги. Много от тези учени бяха чакали години, за да дойдат на това място. Всички работеха върху задачите си с усърдието на свещеници. Навремето Ерин не се различаваше от тях - докато не откри друга, по-дълбока жила в историята. Известните текстове и познатите пътища вече не я задоволяваха.
И в това нямаше нищо лошо. Подобен обичаен научен подход вече не беше отворен за нея. Неотдавна беше освободена от мястото си в Станфорд след смъртта на неин студент по време на разкопки в Израел. Тя знаеше, че трябва да се подготвя за бъдещето, да се тревожи за кариерата си в дългосрочен план, но това беше без значение. Ако тя и другите не успееха, никой нямаше да има бъдеще, за което да се безпокои.
Бутна тежката врата на библиотеката и излезе в яркия италиански следобед. Пролетното слънце грееше приятно, но тя нямаше време да му се наслаждава. Ускори крачка и забърза през Светия град към базиликата „Св. Петър“. Навсякъде около нея се тълпяха туристи, които гледаха картите си и сочеха една или друга забележителност.
Тълпата я забави, но накрая Ерин стигна величествената базилика. Сградата символизираше папската власт и всеки, който я виждаше, усещаше силата и великолепието ѝ. Макар Ерин да знаеше суровото ѝ предназначение, прелестта на фасадата и огромните куполи винаги я изпълваха с благоговение.
Тръгна право към гигантските врати и мина между високите два етажа мраморни колони. Докато вървеше през атриума към централния кораб на огромната базилика, хвърли поглед надясно към „Пиета“ на Микеланджело, изобразяваща потъналата в скръб Мария, прегърнала мъртвото тяло на сина си. Статуята ѝ послужи като напомняне и я накара да ускори крачка.
„Много майки ще скърбят за децата си, ако се проваля“.
Въпреки това нямаше представа какво прави. През последните два месеца беше преровила библиотеката на Ватикана, търсейки истината зад последното пророчество от Кървавото евангелие: „Тримата заедно трябва да се изправят пред последната си задача. Оковите на Луцифер са скъсани и неговият Потир си остава изгубен. Нужна е светлината и на тримата, за да бъде изкован Потирът наново и да го прогони обратно във вечния му мрак“.
Скептикът у нея — същият, който още не можеше да приеме истината за стригои, ангели и чудеса, разкриващи се пред очите ѝ - се запита дали задачата ѝ изобщо е възможна.
Да изкове наново някаква стара чаша, преди Луцифер да се е освободил от Ада?
Звучеше повече като древен мит, отколкото като дело, което трябва да се извърши в модерни времена.
Но тя беше една от тримата предсказани, за които се говореше в Кървавото евангелие. Тримата, описани като Рицаря на Христа, Воина на Човека и Жената на Познанието. И в ролята на тази учена жена именно Ерин трябваше да открие истината зад загадъчните думи.
Другите двама очакваха решението ѝ и работеха върху своите задачи, докато тя ровеше в библиотеката на Ватикана и се опитваше да намери отговори. В момента не бяха в Рим и ѝ липсваха. Искаше ѝ се да са до нея, дори само като слушатели на многобройните ѝ теории.
Разбира се, това не изчерпваше всичко по отношение на сержант Джордан Стоун, Воина на Човека. През няколкото кратки месеца, откакто се срещнаха, тя се бе влюбила в коравия и хубав войник с неговите пронизващи сини очи, небрежен хумор и непоколебимо чувство за дълг. Той можеше да я накара да се разсмее и в най-напрегнатите моменти, беше ѝ спасявал живота безброй пъти.
Какво в него можеше да не бъде обичано?
„Това, че не си тук“.
През последните няколко седмици той бе започнал да се отдръпва от нея и от всичко друго. Отначало Ерин си помисли, че е разстроен, защото е откъснат от обичайната си работа в армията и е назначен към сангвинистите против волята му. Но напоследък започна да подозира, че тази отдалеченост идва от нещо по-дълбоко и че започва да го губи.
Загризаха я съмнения.
„Може би не иска този вид връзка, който търся аз...
Може би не съм подходящата жена за него...“
Дори мисълта за това беше непоносима.
Третият, отец Рун Корза, беше още по-проблематичен. Рицарят на Христа бе сангвинист. Ерин беше започнала да уважава силния му морален кодекс, невероятните му бойни умения и всеотдайността му към Църквата, но в същото време се страхуваше от него. Малко след като се срещнаха той пи от кръвта ѝ в момент на крайна необходимост, като едва не я уби в тъмните тунели под Рим. Дори сега, докато вървеше през „Свети Петър“, Ерин ясно си спомняше как острите му зъби пронизват гърлото ѝ, странния екстаз на момента, определил завинаги действието като еротично и в същото време смущаващо. Тази мисъл я плашеше и запленяваше.