Маршируваха по дългия коридор, а стъпките им отекваха в стените. Четирима войници пред тях и четирима отзад. И сержантът, който ги следваше само на крачка.
— Да можехме да направим нещо — каза Лиа.
— Не можем. Няма за какво да се тревожиш. Направихме всичко по силите си. Войната на Селм–2 е прекратена и за хората там ще се погрижат.
— Ами хората на тази планета? Трябва ли живота им да бъде осакатен и загубен заради една безсмислена война?
— Без разговори! — изрева сержантът толкова близо до тях, че ги заболяха ушите. — Тук говоря само аз. Погледите напред. Продължавайте да вървите.
И тогава той им зашепна, толкова тихо, че едва различаваха думите му от звука на маршируващите крака.
— Тук не всички сме като Хегедус. Той е генерал. Пропусна да ви каже това. В армията имаме над шест хиляди генерали. И те, да ви кажа, получават доста повече пари от един сержант. Не се обръщайте, или сме свършени. Стаята беше пълна с микрофони. Чух целия ви разговор. Този коридор е чист. Остават ни няколко секунди. А хората като мен — за нас остава армията или заводите. Деветдневна работна седмица в завода. И никакво месо. Това, което ядохте, беше генералска храна. Ето, стигнахме. Сигурно вие можете да ни помогнете. Разкажете на всички за нас. Кажете им, че имаме нужда от помощ. Голяма нужда.
В края на коридора имаше голяма врата, охранявана от двама войници. Когато се приближиха, вратата се отвори.
— Сега — каза шепнещият глас, — ти, Брайън Бранд, се обърни и кажи нещо преди да сме стигнали вратата. Аз ще те бутна. Постави ръката си пред гърдите… сега!
Брайън направи една крачка, после още една. Искрен ли беше този човек? Или това беше садистичен капан, поставен им от Хегедус? Бяха почти до вратата. Можеше да е просто план за убийството и на двама им…
— Направи го, дявол да те вземе! — изсъска Лиа. — Или аз ще го направя!
— Не можете да ни изгоните така… — извика Брайън и се завъртя на пети.
— Затваряй си устата — вбесено изкрещя сержантът и така го блъсна в гърдите, че почти го повали. — Хванете го! Вкарайте го вътре! И жената!
Двамата бяха сграбчени от силни ръце, които ги завлякоха в голямата стая. Хвърлиха ги на издраскания метален под. Войниците отстъпиха с насочени оръжия.
— Облечете това — заповяда сержантът и двама техници им дадоха чифт от плътните черни костюми. Навлякоха ги безмълвно и затвориха шлемовете си. След това останаха сами в средата на металния кръг. Брайън вдигна ръка за сбогом и усети тръпката на прехода…
Стояха върху твърда скала, а над тях грееше слънце. Внезапно се чу експлозия и Брайън светкавично се извърна — Делта-кулата се бе превърнала в димяща развалина. Съблече костюма си, а после помогна на Лиа да направи същото.
— Какво стана? — попита тя веднага щом главата й се подаде изпод шлема.
— Той ми даде това — отвърна Брайън и бавно отвори ръката си. На дланта му лежеше сгънат лист хартия. Бавно го разгъна и се усмихна на набързо надрасканите колонки от числа.
— Какво е това? Каквото си мисля ли? — попита Лиа.
— Да. Галактически координати. Звездна позиция спрямо навигационния център. Звезда, слънце…
— С планета наречена Арао в орбита около него! Сигурна съм, че експертите от Отношения между Културите ще си прекарат чудесно, проектирайки социална структура, която да гледа по-отговорно на хората отколкото настоящата.
— Всяка промяна би била към подобрение. Смятам да се включа в тази мисия. Ето нещо, което ще ми хареса!
— Направо кажи „ние“. Може да минат години преди да успеем, но обещавам да съм търпелива. Защото накрая ще мога да видя физиономията на Хегедус, когато вляза в стаята му.
Слънцето висеше над каньона и лъчите му проблясваха в корпуса на малката верижна машина, която ги очакваше. Когато се приближиха, двигателят заработи и машината леко завибрира.
— Последната машина — каза Брайън, когато затвориха вратата и потеглиха напред. На седалката имаше кутия, в която седеше непокътната цялата им екипировка. Лиа извади радиото и го подаде на Брайън.
— Свържи се с катера, моля те. Дай му заповед за спешно кацане, така че да ни чака, когато излезем в равнината. До гуша ми дойде от тази планета — както и от предишната.
Когато каньонът свърши и пред тях се ширна тревистата равнина, двамата видяха сребристата кула на катера. Колата спря и двигателят утихна.
След толкова векове на разрушение, войната най-сетне бе приключила.