— Да, но има проблем с…
Тръмбо не го слушаше.
— Ще говоря с Хейстингс от самолета – извика той под водата. – Ти се обади на Бики. Кажи на Джейсън да ми приготви багаж за Хавай до пет минути и кажи на Бригс, че ще идва само той. Не искам да наплаша японците с твърде много охрана.
— А дали е умно… – започна Уил.
— Хайде, Уил, действай – каза Байрон Тръмбо, все още под струята. Вдигна едрите си ръце на покритото с капки вода стъкло и се загледа в парка. – Ще продадем шибаното място на най-тъпите японци след онези генерали, дето съветваха Хирохито да бомбардира Пърл Харбър… и ще използваме капитала, за да си върнем старата слава. – Той се обърна и погледна през струята към помощника си. Водата се стичаше като слюнка от дебелите му устни. – Действай, Уил.
И Уил Брайънт се задейства.
≈ 3 ≈
Винаги съм мечтал за привилегията
да живея завинаги някъде в планините
на Сандвичевите острови, с изглед към морето.
Марк Твен
Веднъж, когато я попитаха защо отказва да лети, седемдесет и две годишната леля на Елинор Пери – когато я попитаха, беше на седемдесет и две, сега бе на деветдесет и шест и още живееше сама – взе една книга за история на робството и показа на Елинор рисунка на роби между „палубите“, където пространството било високо едва метър.
— Виждаш ли как са налягали, глава до глава, крака до крака, оковани и омазани със собствените си изпражнения по време на дългото пътуване! – каза леля Бийни и посочи с ръката си, която още тогава беше кокалеста и покрита със старчески петна: като малка Елинор ги наричаше мислено „петнисти като супа“ ръце.
Тогава, преди двайсет и четири години, Елинор тъкмо бе навършила двайсет и една и наскоро беше завършила „Обърлин“ – колежа, в който сега преподаваше. Тя погледна схемата на робския кораб с наблъсканите като талпи хора, сбърчи нос и каза:
— Да, виждам, лельо Бийни. Но какво общо има това с отказа ти да летиш до Флорида, за да видиш чичо Ленард?
Леля Бийни поклати глава.
— Знаеш ли защо са тъпкали нещастните негри там като бурета с меласа, макар да са знаели, че половината от тях ще умрат по време на пътуването?
Елинор поклати глава и сбърчи нос отново при думата „негри“. Понятието „политическа коректност“ още не беше измислено в годината, когато Елинор завърши „Обърлин“, през 1970 г., но така или иначе си беше нередно да казваш „негри“ и макар леля Бийни да беше най-лишеният от предразсъдъци човек, когото познаваше, начинът й на изразяване издаваше, че е родена преди началото на века.
— Защо са товарили чернокожите като бурета с меласа?
— За пари – каза леля Бийни, отдръпна кокалестата си ръка и затръшна корицата на книгата. – За печалба. Ако натъпчат на кораба шестстотин африканци и триста умрат, пак ще им вземат по-добри пари, отколкото ако позволят на четиристотин да пътуват като човешки същества и изгубят само сто и петдесет. Печалба, чисто и просто печалба.
— Още не разбирам какво… – започна Елинор, но спря. Разбра. – Лельо Бийни, самолетите не са толкова претъпкани.
Възрастната жена не каза нищо, само изви вежда.
— Е, добре де, претъпкани са – призна Елинор, – но до Флорида са само няколко часа със самолет, а ако пътуваш с чичо Дик, ще ви отнеме три дни… – Тя замълча, защото видя, че леля Бийни слага петнистата си ръка върху книгата за робството, сякаш да каже: „Мислиш ли, че те много са бързали да стигнат там, където са отивали?“
Сега, двайсет и четири години по-късно, Елинор седеше в икономична класа на „Боинг“ 747, смачкана между двама дебелаци на средната пътека от пет места, и слушаше дърдоренето на около триста души около нея. Изпъна врат, за да погледне над облегалката на предната седалка потрепващото видео на силно редактирания филм и осъзна, че леля Бийни отново е била права. „Не е важно само да стигнем, но и как пътуваме.“
Е, не и този път.
Елинор въздъхна, наведе се непохватно да издърпа куфарчето си изпод предната седалка и започна да рови в него, докато не намери малкия кожен дневник на леля Кидър. Започна да го прелиства на светлината на лампата за четене. Дебелакът вдясно хъркаше астматично и беше отпуснал потната си предмишница на нейния подлакътник, което я накара да се изтегли леко към дебелака отляво. Отвори дневника на Кидър на правилната страница, без да поглежда, вече и пръстите й го познаваха.
3 юни 1866 г.,
на борда на „Бумеранг“
Все още съм изпълнена със съмнения за това непланирано пътуване към вулкана на Хавай и все повече съжалявам, че не приех да прекарам една спокойна седмица в къщата за гости в мисията на господин и госпожа Лайман в Хонолулу, но позволих да ме убедят вчера, че това ще е единствената ми възможност да видя „оживял вулкан“, и затова тази сутрин си събрах нещата, качих се на кораба и помахах за сбогом на прекрасните хора, които изпълниха последните две седмици с толкова веселие и знания. Нашата „група“ се състои от възрастната госпожица Лайман, нейния племенник Томас и бавачката му госпожица Адамс, господин Грегъри Уенд, по-скучния от близнаците Смит, за когото споменах, че участва в танците в Хонолулу, изтупан като някакъв пингвин, госпожица Драйтън от сиропиталището, преподобния Хеймарк (не хубавият млад свещеник, за когото вече споменах, а по-стар и едър мъж, който шмърка енфие и киха така силно при всяка възможност, че с радост щях да оставам в каютата си, ако не бяха хлебарките) и един дразнещ млад кореспондент на вестник от Сакраменто, който имам щастието никога да не съм чела. Той се казва господин Самюъл Клемънс, но за това доколко сериозни са писанията му може да се съди по хвалбите му, че бил публикувал под „хитрия“ псевдоним „Томас Джеферсън Снодграс“.