— Уважаеми госпожи, налага се да ви отнема съпругата си, но за нея това беше дълъг ден и тя трябва да си почине. Надявам се, ще ме извините, нали?
Всички побързаха да го уверят, че не се сърдят и наблюдаваха с благожелателна усмивка как той помага на младата си жена да изкачи стълбите към къщата. Вече вътре. Хедър въздъхна облекчено:
— Благодаря ти, че ме освободи от тях — прошепна тя, сигурна съм, че ме смятат за малко глупавичка. Не можах да измисля нещо, с което да им направя впечатление, пък и ми беше ужасно мъчително да седя толкова време на стол.
— Прости ми, миличко, да знаех, щях да дойда много по-рано.
Тя отпусна глава на рамото му и се засмя:
— Боя се, че ще ти се наложи да ме извлечеш по стълбата до горе. Капнала съм, няма да мога сама.
Той спря, вдигна я на ръце и я понесе, въпреки протестите й, към стълбата.
— Пусни ме, Брандон! — молеше го тя. — Толкова съм тежка. Ама не може така!
— Какво говорите, мадам — разсмя се той, — ти и сега тежиш не повече от мишле.
— Ох, ох, какво е пък това! — възкликна подигравателно един женски глас зад тях. Беше, разбира се, напоеният със злоба глас на Луиза.
Брандон се обърна бавно, все още с жена си на ръце, и срещна изпълнени с ненавист очи.
— Всяка вечер ли го правиш, Брандон? — попита тя и се приближи. — Но това е вредно за кръста ти, мили. Би трябвало да се грижиш повече за себе си. Какво ще правиш, ако си прекършиш някоя вечер гръбнака? Тогава тя няма да има вече никаква полза от тебе.
Лицето му остана безизразно, когато й отговори:
— Вдигал съм през живота си и по-тежки жени, Луиза, включително и теб. Въпреки бременността си, Хедър би трябвало още да наддаде, докато стигне твоето тегло.
Подигравателната усмивка изчезна от лицето й, и Луиза присви устни. Погледна го язвително, но той вече не й обръщаше внимание, беше й дал гръб, когато й каза, все така с Хедър на ръце:
— Луиза, защо не отидеш на фризьор? Виж се — косата ти е цялата в сено.
Хедър погледна отвисоко, през рамото на съпруга си своята съперничка и този път си позволи да се засмее триумфиращо. Прегърна здраво шията на Брандон.
Брандон не занесе Хедър направо в стаята й, защото Луиза продължаваше да стои до стълбата и да ги гледа. Затова я занесе най-напред в своята стая. Настани я в удобно кресло и извика Мери да придружи господарката си до съседната стая и да й помогне да се съблече зад един параван. Докато тялото й беше така непривлекателно, Хедър предпочиташе да не му се показва гола. Щеше да изчака да си възвърне предишната стройност. Тогава щеше да излага драговолно тялото си на погледите му и на всичко, което можеше да последва…
Когато на другата заран лек ветрец раздвижи пердетата на леглото й, Хедър се събуди след неспокоен сън. Тъпата болка в гърба не беше преминала, усещаше се премазана, уморена, въпреки че беше спала поне осем часа.
Денят се точеше бавно. Последните гости, останали да пренощуват, си тръгнаха късно след обед, с изключение на госпожа Кларк, която щеше да остане няколко дена. Когато се стъмни, сервираха вечерята. Семейството и гостите хапнаха с огромно удоволствие рибена чорба, ново доказателство за изключителното кулинарно изкуство на „леля Рут“, а когато масата бе вече раздигната и всички минаха в гостната, Хедър реши да си легне по-рано. Цялата вечер й беше еднакво неудобно, на каквото и да седнеше, било то стол или кресло.
Когато Брандон я придружи нагоре по стълбата и я остави в стаята, Хедър освободи Мери и се съблече сама. Времето сякаш бе спряло. По-късно чу как Брандон се качва по стълбата и ходи из стаята си. След това настъпи тишина. Сигурно беше заспал. Най-сетне и тя успя да заспи, но не за дълго. Събуди се, защото болката се беше върнала, този път не тъпа, а остра и режеща. Тя полипа с ръка корема си и разбра, че за нея часът на изпитанието е настъпил.
Усети нов пристъп на болка. Всеки мускул на тялото я болеше и беше напрегнат, когато пристъпът мина, тя се надигна с мъка от леглото, за да викне Мери и да я прати да доведе Хети. Запали свещта до леглото. На трепкащата светлина видя върху пеньоара си петно и отиде да вземе чист от скрина, но на половината път застина с разширени от ужас очи и с мъка си пое въздух.
Околоплодната вода се стичаше по бедрата й и сякаш никога нямаше да спре да избликва от нея. Стоеше, съвсем объркана, когато вратата към стаята на Брандон се отвори. Той влезе, забързан, съвсем гол и тъкмо си намяташе пеньоара.
— Хедър, какво ти е? — попита загрижено. — Стори ми се, че чух… Той млъкна. Погледът му падна върху измокрения й пеньоар. — Божичко, бебето е на път!
Тя го гледаше безпомощно, сякаш измокрените нощница и пеньоар бяха сега най-важното. Хедър почна да се съблича.