Джеф се засмя и потупа Таунсенд по рамото.
— Внимавай, старче, нашата лейди е с ирландски темперамент и не се свени да си показва ноктите.
Шерифът се озърташе безпомощно и въртеше нервно шапката си.
— О’кей! Виждам, че не сте преувеличили, Брандон, но нали разбирате, в такива случаи е важна всяка подробност.
Той изпелтечи още едни извинение и напусна къщата.
Побърза да пришпори коня и изчезна, сякаш преследван от дяволи, а тримата Бърмингам се спогледаха с облекчение.
— Не бях виждал Таунсенд толкова смутен — изсмя се високо Джеф. — Убеден съм, че вече те смята невинен като новородено бебе, Бран.
— Дължа го на самочувствието на жена си — усмихна се, вече развеселен, Брандон.
Малко по-късно Брандон заключи след себе си вратата на спалнята и се приближи към Хедър, която седеше пред тоалетката. Тя му се усмихна в огледалото и потърка буза в ръката му, докато той я галеше по шията и по раменете.
— О, Брандон, толкова те обичам. Ще умра, ако някога ми се наситиш.
Той коленичи, обгърна я с ръце и почна да целува примамливо закръглените й гърди.
— Никога не съм вършил нещо наполовина и любовта ми към теб не прави изключение. Когато казвам за някого, че е мой приятел, то значи, че може напълно да разчита на мен. Когато ти казвам, че те обичам, това значи, че ти принадлежа телом и духом.
— Ти сигурно разбираш, че ме е страх от Луиза, навярно съм се бояла и от Сибила. Клетото момиче беше лудо по теб, умираше от щастие само като те зърнеше. Аз не съм толкова всеотдайна, аз трябва да те имам и да не те деля с никого.
— Нима мислиш, че аз съм по-различен? Бог ми е свидетел, способен съм да убия всеки мъж, който се опита да те отнеме. Никоя жена не може да ме примами и да ме откъсне от теб. Сибила беше глупаво, объркано момиченце, което не знаеше какво иска.
— Имаш ли представа кой може да е убиецът?
Той въздъхна и почна да се съблича.
— Не зная, миличко. Тя имаше много ухажори, между тях женени мъже.
— Женени! — възкликна изумена Хедър. Тя стана и си свали роклята. — Но Брандон, майка й положително е…
— Тази слабоумна коза! Понеже Сибила не можа да впримчи някой богаташ, беше й вече все едно какви ги върши нейната дъщеря. Сам Бартлет беше един от обожателите на Сибила.
— Сам Бартлет! — учуди се Хедър. — И шерифът Таунсенд идва тука да те разпитва, а онзи нехранимайко още е на свобода? — Хедър толкова добре помнеше собствения си опит с Бартлет.
Брандон се засмя и се приближи към нея.
— Спокойно, мила. Той може да е гаден дърт петел, но това още не значи, че е убиец.
— Всеки мъж, който насилва робините си…
— Шшът — каза Брандон и целуна раменете й. — Да не говорим за него. Има много по-интересни теми, например колко си хубава без дрехи.
Той я вдигна на ръце и я занесе до леглото.
— За в бъдеще ще трябва да свикнеш по-бързо да се събличаш — каза той, протегна ръка и разкъса с едно движение лекия плат на комбинезона й.
Докато устните му търсеха нейните, тя промърмори:
— О, Брандон, ти си толкова силен, приказно силен!
ГЛАВА ДЕСЕТА
Дните и седмиците отминаваха. През юли Хедър навърши деветнайсет.
След като се разбра, че убиецът не може да бъде намерен, смъртта на Сибила престана да бъде тема на ежедневните разговори. Нейните ухажори, поне известните, имаха до един алиби. Ужасното убийство започна постепенно да се забравя, въпреки че в Чарлстън жените вече се страхуваха да минават по-късно вечер по тъмни улици и тесни улички.
С течение на времето Хедър се наслаждаваше все по-пълно на щастливата промяна в своя живот, който течеше сега в нежност, любов и сигурност. Беше свикнала със задълженията и заниманията на съпруга, с интимната близост с мъжа си. С радост споделяше с него спалнята и с удоволствие широкото легло. Посрещаше очарована милувките на опитните му ръце. Той познаваше тялото й по-добре от нея и използваше това, за да я издига до непознати за нея висини на страстта. За него любовта беше не само необходимост, но и изкуство, което владееше в съвършенство. Имаше дни, в които само я милваше, ухажваше я, сякаш между тях не съществуваха връзките на брака, сякаш тя все още беше неопитно момиченце. Той галеше закачливо зърната на гърдите й, докато страстен трепет не пронижеше всяка фибра на тялото й. В други нощи беше достатъчно тя да направи най-малък опит да го възбуди и той беше готов да смъкне със смях дрехите й, да я хвърли върху леглото и да я обладае почти брутално, от което удоволствието се превръщаше почти в лудост. После това и двамата лежаха задъхани и изчерпани, но безкрайно щастливи. Той си играеше с нея, той я глезеше, закачаше я, понякога я измъчваше, а тя изпитваше удоволствие от всичко, направено от него.