Устните му се плъзнаха по-надолу, където бели волани скриваха нови наслади. Ръката му се плъзна до горното копченце на роклята. Зашепна й любовни думи и откопча второто копченце, третото и най-сетне последното. Усмихна се на гледката, която се откри пред очите му и с леко бавно движение, което я накара да изстене от удоволствие, той вдигна две ръце и разтвори роклята докрай, свлече й ризата през раменете и оголи гръдта й. Целуваше меката кожа, а тя потръпваше от неговия плам.
— Някой може да влезе, Брандон — прошепна тя без дъх.
— Ще удуша първия, който пипне тази врата — отвърна натъртено, без да спира да я гали.
— Но ако влезе без да чука? — протестира тя слабо, вече неспособна да му противостои.
Ръката му се плъзна под роклята, нагоре по гърба и той я притегли плътно към себе си, докато усети нежните пъпки на гърдите й.
— На проклетата врата трябва да се сложи ключалка — измърмори той разсеяно и продължи да я целува, — едно легло тук няма да е излишно. Столовете не са никак удобни. — Той въздъхна и личеше, че му струва нечовешки усилия да я пусне. — Е добре, мадам, изпълнявам молбата ти.
Все още възбудена, Хедър намести пак ризата върху раменете и се опита да закопчае с треперещи пръсти роклята си. Брандон се беше върнал при бюрото, седеше и я гледаше. Тя вдигна поглед и видя устремените с нежност в нея, зелени очи, изчерви се силно и продължи още по-несръчно да се оправя с многобройните копченца. Брандон се засмя, стана, приближи се към нея и отмести ръцете й.
— Любима, ти можеш и светец да въведеш в изкушение. Ако не искаш да те обладая тук и тутакси, остави ме да закопчая час по-скоро проклетата рокля.
Когато излязоха от малката сграда, бузите на Хедър още пламтяха. Беше зашеметена и едва виждаше къде стъпва, едва не се спъна в Алис, малката дъщеря на Уебстър, която пълзеше на четири крака и се радваше на една голяма гъба.
— О, госпожо Бърмингам, вижте какво намерих!
Хедър се наведе да види находката на Алис.
— Как мислиш, дали не е на някой елф, който живее тук в гората? — попита тя усмихнато.
Момиченцето отвори широко очи и попита, възхитено:
— Наистина ли мислите така? Да не би елфът да я е забравил?
— Много е възможно — отговори Хедър, очарована от фантазията на момиченцето.
— Искаш ли да идем в гората и да видим?
— О да, да вървим веднага — каза забързано Алис и хвана Хедър за ръката.
Усмихната, Хедър се остави да я увлече поривът на детето и последва малката, която я поведе бързо към близката гора. Скоро стигнаха малка полянка. Над главите им пееше птичка, катеричка се провираше пъргаво през клоните, в краката им цъфтяха диви цветя. Огромен дъб простираше царствено клони над поляната.
— Ако бях самодива, тук щях да живея — каза Алис и разтвори широко ръчички.
— Често ли идваш тук, Алис?
— Да, госпожо, често.
— Мястото е наистина чудесно.
— О, госпожо Бърмингам, знаех, че и на вас ще ви хареса тук! — възкликна радостно Алис.
Хедър се засмя и отметна сламенорус кичур от челото на малката.
— За съжаление не виждам никакъв елф — озърна се тя наоколо. — А ти виждаш и нещо?
— Не, госпожо — отвърна малката, смръщила челце. Беше малко разочарована, но после се засмя и каза: — Струва ми се, че елфът ме гледа, усещам го.
Хедър се засмя. И тя се чувствуваше, не по-малко от детето, очарована от приказното място.
— Може би си права — кимна тя, — не всеки има щастието да може да каже, че го е наблюдавал елф. Но сега ние ще се престорим, че изобщо не го забелязваме.
— Но как ще го направим? — попита Алис, във възторг от играта.
— Ще берем цветя, сякаш не подозираме, че елфът е тук. Може би тогава ще се покаже.
— О, чудесно!
Хедър се засмя весело, защото малката се запреструва, че бере цветя, но явно много се надяваше, че елфът, който ги гледа, може да се появи.
И Хедър се залови да бере цветя, за да украси с тях обедната маса на госпожа Уебстър. Но Алис скоро забрави и елфите, и цветята, защото се затича подир една пеперуда. Най-сетне тя се умори и си тръгна за в къщи. Но Хедър поостана да набере по-голям букет. Изведнъж спря и погледна нагоре. Сега и тя имаше чувството, че някой я наблюдава.
Мъхът на тила и се изправи. Леден страх пропълзя по гърба й. Когато се обърна бавно, вече не мислеше за елфа от приказката на Алис. Беше сигурна, че детето не е сбъркало, твърдейки, че някой го наблюдава. Хедър се опита да разбере какво става в мрака между стволовете на дърветата.
И тогава видя, на не повече от петдесет крачки, конник. Изглеждаше мрачен и застрашителен, въпреки горещия ден носеше черна пелерина, която го обгръщаше целия. Висока колосана яка прикриваше наполовина лицето му, а триъгълната черна шапка беше нахлупена толкова ниско над челото, че очите не се виждаха. Пък и беше свил глава между раменете. Той побутна коня и бавно се заприближава. Паника обзе Хедър. Не можеше да помръдне от мястото си и да хукне да бяга. Можа само да почне бавно да отстъпва назад. Той пусна коня в тръс и тогава тя се обърна с вик на ужас и се затича през полянката към пътечката за дъскорезницата. Кон и конник вече препускаха зад не я и почти я бяха настигнали. Тропотът на копитата кънтеше зловещо в ушите й. Тя извика, изтърва цветята и хукна инстинктивно под увисналите ниско клони, през храсти и тръни. Обърна се уплашено и видя тъмната маса от кон и конник. Една ръка се пресегна към нея. И тогава чу гласа на мъжа си, който викаше името й, съвсем наблизо. Конникът се ослуша. Чу се шум на чупещи се клони. Хедър се затича, хълцайки, в тази посока. Хвърли още веднъж бърз поглед назад, видя как конят се вдигна на задни крака, когато конникът рязко го обърна и пришпори. После те изчезнаха бързо в гората. Гърбът на конника сякаш й напомни нещо, но не знаеше какво.