Брандон се появи между дърветата и Хедър се хвърли разплакана в обятията му.
— О, Брандон, беше толкова страшно — извика тя, — ужасно, ужасно беше…
— За бога, но какво се е случило, сърчице мое? Тъкмо идвах от къщата да те извикам за обед и те чух да викаш. — Той я прегърна.
Тя трепереше като лист.
— Един мъж, един конник — опитваше се през сълзи да му обясни, — почна да ме преследва, протегна ръка да ме хване.
Брандон я гледаше, разтревожен.
— Кой беше? Виждала ли си друг път този мъж?
Тя поклати глава.
— Не, не, той носеше триъгълна шапка и черна пелерина. Така се беше загърнал в нея, че не можах да видя лицето му. Берях цветя и изведнъж изпитах усещането, че някой ме наблюдава. Когато го зърнах, той вече приближаваше към мен, а когато хукнах да бягам, почна да ме преследва. Беше толкова страшен, Брандон — потрепери тя пак.
Отново я притегли към себе си, галеше я, успокояваше я.
— Всичко отмина, сладката ми — измърмори. — В прегръдката ми си на сигурно място и няма да допусна някой да ти стори зло.
— Но Брандон, кой е могъл да бъде? Какво е търсил тук този мъж?
— Нямам представа, скъпа, но тъй като убиецът на Сибила още не е заловен, най-добре ще е да не се отдалечаваш много от къщата сама. Трябва да предупредим и семейство Уебстър. Ще сложа пазачи. Надявам се, че това ще го накара да стои по-надалеч.
— Загубих всичките си цветя — разплака се тя, — бях набрала огромен букет за обедната маса на Лиа. Така ме достраша, че ги изтървах.
— Лесна работа, мъничкото ми — засмя се Брандон. — Ще се върнем да ги съберем. Той вдигна полата на роклята й, избърса й сълзите. — Хайде, стига си плакала! — целуна я той. Вече не те е страх, нали? — Тя се притисна към него. — Когато си с мене — не.
Когато се върнаха след обеда в Хартхевън, Джоузеф доложи, че мис Луиза Уелс ги чака в гостната.
Хедър видя как лицето на мъжа й помрачня, а мускулът на бузата му затрепери. Тя го последва в салона със спящия си син на ръце.
Луиза се беше настанила удобно в любимото кресло на Брандон. Носеше много елегантна муселинена рокля и отпиваше от чаша вино. Тя се усмихна над чашата на Брандон.
— Добре изглеждаш — констатира тя, — но ти винаги изглеждаш добре, мили. — И му отправи възхитен поглед, преди да се обърне към Хедър:
— Горкото дете, след вашата хладна Англия сигурно с мъка понасяте тукашните горещини. Малкото цвете изглежда леко повяхнало.
Хедър се отпусна, притеснена, в едно кресло и се опита да оправи с нервна ръка фризурата си. Брандон отиде с вкаменено лице до бара и си смеси питие.
— На какво дължим неочакваното… удоволствие от посещението ти, Луиза? — попита саркастично. — Не сме те виждали, откакто ни донесе новината за убийството на Сибила Умирам от любопитство да науча какво те води днес насам. Надявам се не новината за поредно убийство.
— Разбира се, че не, скъпи — засмя се тя. — Посетих леля си в Уелмингтън и се отбих на връщане. Много съм разочарована, че не съм ти липсвала. — Тя въздъхна и стана. — Сигурна съм, че не си имал много свободно време. — Тя хвърли изпод полуспуснати клепачи враждебен поглед към Хедър. А после й подаде с пресилена любезност някакво пакетче. Това е за Бо, мила, малък подарък, който му купих в Уелмингтън. Та аз още не съм му подарила нищо за кръщенето.
Хедър сведе поглед и измърмори благодарност. Подаръкът не можеше да я зарадва. Тя още трепереше от ужаса, изживян през изминалия следобед. Пък и присъствието на Луиза я правеше напрегната и нервна. Разгърна припряно пакетчето. В него имаше малка сребърна чаша с гравиран надпис „Бо. 18ОО“.