— Лъжеш. Изглеждаш бая зле. Нали те чух как рева цяла нощ във възглавницата, само защото не биваше да останеш в Лондон.
— Не, не — прошепна Хедър — добре съм.
— Лъжеш, зная, че мразиш живота си тук. Ще ти се да живееш в Лондон и да тънеш в разкош, защото си въобразяваш, гъско глупава, че си родена да живееш в щастие и богатство.
Хедър поклати мълчаливо глава. Наистина нямаше желание да се върне в Лондон, поне докато капитан Бърмингам е още там. Убедена беше, че ще изпълни заканата си и ще преобърне града да я търси. Корабът му щеше да остане навярно още месеци наред в пристанището. Трябваше да продаде докараната стока и да натовари нова за родината си. Тя дълго време не биваше в никакъв случай да се връща в Лондон.
Леля Фани я ощипа със зловещо удоволствие по ръката:
— Да не си посмяла да ме лъжеш, мърло!
— Моля ви, недейте! — нададе Хедър вик на болка.
— Остави детето на мира, Фани! — каза чичо Джон, застанал на прага на спалнята.
— Брей, я виж ти кой се е раздрънкал заран рано със заповеднически тон! — извърна се към него леля Фани. — И ти не падаш по-долу от нея. И ти току скимтиш подир онова, което не си успял да получиш, негоднико! Парцал с парцал!
— Моля те, не започвай пак, Фани — каза той тихо и наведе глава.
— Не почвай пак, не почвай пак! — изръмжа тя — Ами нали те виждам, че ката ден мислиш за оная! Или не зная, че се ожени за мен само защото не ти я дадоха? Е да, ама тя си намери по-добър!
Той се сви под безмилостните й думи, обърна се и излезе с отпуснати рамене.
Гневът на леля Фани се насочи отново изцяло към племенницата. Тя бутна грубо Хедър встрани и измърмори:
— Хайде, не се размотавай тук, ами се хващай за работа!
Хедър погледна съчувствено подир чичо си и побърза да излезе. Не можеше по-дълго да гледа неговата безпомощност.
Минаха седмица, две и сякаш всяка следваща се точеше по-бавно от предишната. Колкото и тежко да работеше, Хедър не можеше да пропъди спомените. Те я преследваха ден и нощ. Често се събуждаше нощем от някой кошмар, потна от ужас. Сънуваше отново и отново, че капитанът я притиска в страстна прегръдка и не иска да я пусне. После той се появяваше отново в сънищата й като красив сатана, който се смее звънко на страховете й. Събуждаше се, притиснала ръце към ушите. Понякога сънуваше и Уйлям Кърт. Беше още по-ужасно. В сънищата си тя се навеждаше над него с ножа в ръка и от пръстите й капеше кръв.
Минаха още две седмици, но мъченията й не стихнаха. Често й призляваше до припадък. Пълна липса на апетит се сменяше с вълчи глад. Усещаше се отпаднала и болна. Нерядко се взираше безсмислено пред себе си, неспособна на свързана мисъл. Това вбесяваше лелята. Да седиш посред бял ден със скръстени ръце беше за нея смъртен грях. Хедър беше така свикнала с боя, че знаеше какво точно я заплашва, когато лелята я сварваше така отсъстваща. Въпреки всичко способността й да се съсредоточаване прекъснато намаляваше. Изтърваваше чинии, разсипваше горещи въглени, изгори си пръстите о врящия котел. Това беше повече от достатъчно, за да предизвика ужасния гняв на лелята. Той преля, когато Хедър строши един ден скъпа чаша.
— Какво си намислила, мърло? Искаш да изпотрошиш тука всичко, да ми съсипеш домакинството, така ли? Дощяло ти се е комай пак да опиташ тоягата? — крещеше тя високо и удряше племенницата си по лицето с опакото на ръката.
Хедър падна на колене. Лицето й пламтеше от жестокия удар. Цялата разтреперана засъбира парчетата.
— Прости ми, лельо Фани — помоли тя през сълзи — сама не зная какво става с мен. Напоследък всичко върша наопаки.
— Кога ли не си го вършила! — възкликна старата с омраза.
— Ще продам розовата си рокля и ще ти купя с парите нова чаша.
— А откъде ще вземеш пари да ми се наплатиш за всичко, дето си ми го изпотрошила? — попита злобно леля Фани, макар да знаеше добре, че стойността на роклята надминава многократно тази на строшените няколко пръстени чинии.
— Но аз нямам нищо друго — прошепна отчаяно Хедър и стана, — нищо, освен една риза.
— Тя не струва и колкото калта под ноктите ти. Освен това не желая, като идеш в селото, гърдите ти да се подават като сега.
Хедър пламна, погледна надолу и побърза да подръпне прекалено широкото за нея деколте на вехтата рокля. Ако не беше препасала с въже дрипавата рокля на леля си, тя сигурно щеше да й се свлече от раменете и да падне в краката й.
Близо три седмици по-късно й бе позволено да придружи чичо си до селото.
Макар да бе чакала през цялото време със страх позволението на лелята, почти се боеше да отиде сама с чичо си до селото, защото той не бе престанал скришом да я наблюдава, без да казва ни дума. Странното му държане я тревожеше и притесняваше. Боеше се, че щом лелята се скрие от погледите им, чичото ще почне да й за дава неудобни въпроси. Ще поиска, може би, да разбере какво е станало с Уйлям Кърт. Питаше се дали отиването до селото си заслужаваше опасността той да разбере из пътя, че Уйлям Кърт е мъртъв. Въпреки че беше нещастен случай, щяха да стоварят вината върху нея. Но всички тези страхове и разсъждения вече нямаха смисъл — трябваше да отиде до селото. Това беше единствената възможност да хвърли поглед върху предложенията за работа, които окачваха пред кметството. Колкото по-скоро си намери някъде място, толкова по-добре. Освен това през последните дни лелята беше направо полудяла от желание да получи нови чинии и чаши вместо счупените.