С лениво превъзходство планетата се тълкаляше срещу него. През пелените от облаци, зеленикавокафяви и пленителни, пробляскваха масиви сред един привидно безкраен океан. Уредите не сочеха никакви признаци на цивилизация. Не се откри и спътник на планетата.
Профилите на Ван и Монте едва се сбраха на тесния екран.
— Всичко наред ли е? Друнен кимна.
— Как е Катлин?
Той провери температурата.
— Покачила се е с две десети.
Лекарят притвори клепачи и угрижено повдигна вежди.
— Закарай я невредима долу. Всичко останало е детска игра.
— Но да, боже мой — отвърна възбудено Друнен, — да, да, невредимо ще го закарам съкровището! По дяволите, сърбят ме ръцете — да стъпим на това нещо там под нас и ти… — навреме прекъсна, като забеляза, че това, което искаше да каже, щеше да прозвучи цинично. Не искаше да бъде циничен, а само честен. Искаше да е верен на поведението си, тъй като все още нищо не го заставяше да го промени.
Погледът на Вандерболт не преставаше да проучва и той го избягна. Вече нямаше и следа от космическия кораб. Джордж не беше се обадил повторно. С тъжно облекчение в гласа продължи:
— Разбираш ли, та това е за пръв път — хора да намерят подобна на Земята планета. Планета от клас Земя, лика-прилика на Земята, втора Земя. — Сякаш го обхвана треска.
— Райската градина — отбеляза с овладяна ирония Вандерболт. — Моите поздравления! — Очите му злобно блещукаха. — Какъв глупак си!
Друнен беше щастлив, че полетът изисква цялото му внимание. Автопилотът беше известил за навлизането в атмосферата. Превключи на ръчно управление и провери параметрите на полета на втория глисер. Летяха на дистанция три хиляди километра. От сто и седемдесетия километър надолу разстоянието до повърхността на планетата бързо се стопяваше.
Машините профучаха с боботене над широка водна площ. После пред тях се възправиха масиви и планини, откриха се равнини. Тук-там облаци пушек издаваха наличието на действащи вулкани. Царяха пустота и празнота. Оскъдните признаци на растителност не можеха да оживят гледката.
Намираха се отново сред облаците. На места облачната покривка се разкъсваше и откриваше пейзаж, забулен от прашни повесма. Сивокафява монотонност отнемаше остатъка надежда.
Въздушни вихри разтърсиха машината. Навлязоха в граничната зона на лошото време, макар че нямаше ураган, който да представлява опасност за тях. Глисерите разполагаха с гравитационни генератори, които правеха падането им невъзможно. Но трябваше да се пести енергия.
Сред пращенето на атмосферните изпразвания Друнен дочу гласа на Вандерболт. Монтеверди възнамеряваше да се измъкне от центъра на вихрушката в южна посока.
По екрана пробягваха цветни светкавици. Друнен прецени местоположението си и видя шанс за себе си на север. Гласът на Вандерболт проникваше все по-слабо. Накрая воят и грохотът надвиха всичко друго.
Самолетът пронизваше сиви парцалени облаци. Двигателите зафучаха по-силно. На един ляв завой Друнен се издигна малко по-нависоко. Наблизо не се виждаха върхове, но той искаше да избегне всеки риск.
Температурата в ковчега на Катлин се беше покачила с два градуса. Този факт определяше, все още неточно, времето на приземяването му. След два-три часа, прецени той, при всички обстоятелства ревитализацията трябва да бъде задействана. Повика Вандерболт, но не получи отговор. Светлата точка на локаторния екран следваше необезпокоявана траекторията си. Междувремено стотици хиляди километри ги разделиха, а Монтеверди продължаваше да завива в голяма дъга на югоизток. Какво ли го караше да прави това? Отдавна трябваше да е оставил центъра на вихрушката зад гърба си.
Друнен взе курс на изток и поиска да обърне на юг. Но лошото време отново го пресрещна. Ураганът трябваше да е променил посоката си. Почувства се изложен на натиска на несигурното бъдеще, на задачите, които стояха пред тях. Изкуственото стабилизиране на глисера щеше да изразходва огромни количества енергия. И без това не изглеждаше Монтеверди и Вандерболт да се нуждаят от помощ. В краен случай им оставаха възможностите на гравитационния стабилизатор. Продължи да следва курс на изток с убеждението, че нищо не можеше да направи за тях.
Чувствителността на локатора на другия глисер почти достигна границата на измервателния обхват. Внезапно движението му спря. После отново се усили и пак спря, като че ли се натъкна на някаква пречка. Друнен се опита отчаяно да установи връзка. За един миг неподвижното петно още се виждаше на екрана, докато накрая колебливо изгасна. Дали бяха се приземили и сега бяха заслонени от планините?