— Що за детински пример.
Друнен избухна в смях, но млъкна, като видя погледите на другите, отправени към него.
— Действително ли сте толкова наивни да смятате, че може да живеете според нравствен етос, като че ли сте на Земята? Дали една жена или две, нямам желание да се бия за тях. Не върви.
— Какъв страхливец си само! — изкрещя Джордж. Друнен ехидно се засмя.
— Имам чувството, че искате да си играете на първобитни хора. Всичко принадлежи на всички — жените, както и мечката на шиша.
— Идиот — не се стърпя Джордж, — възрастни хора сме.
За момент Друнен събра мислите си, после сериозно изрази мнението си.
— В часовете, откакто ме събудихте, забелязах в себе си неща, които по-рано никога не бях подозирал. Не мога да се справя с тях. На Земята всичко беше ясно, пътят изглеждаше обозначен, функцията, ролята в живота бяха ясни. Но сега…? На Земята работата беше всичко за мене.
— Да не мислиш, че ние сме си играли на шикалки? — подхвърли Джордж. С подигравателна физиономия Монтеверди, явно укорително, поклати глава.
— Да не би ти да си живял в монашеско уединение? Не знам…
— Какво не знаеш? — попита Друнен възбуден. Погледът му едва забележимо просветна.
— Ако изобщо стане, там ще живеем при изключителни условия. Това, което може би на Земята се случва — една жена, двама мъже или обратно, — това при нашите условия е невъзможно. За да оцелеем в свят, изпълнен с враждебност, трябва да образуваме непоклатимо единство, тоест трябва да ни свързва обща задача. Една жена, като изключим научното оборудване, ще намали жизнената ни субстанция — той изведнъж млъкна, като че ли му се повдигаше от всяка следваща дума.
Мълчаха няколко секунди, после Монтеверди се обади:
— Всички ние трябва да се справим с това, всеки по свой начин. Може би на тебе ти е особено трудно, може би на Ван, може би на Джордж. Кой би могъл да прецени. Не бива да си присвояваш правото да издигаш себе си в култ, като ни диктуваш максимите си.
Друнен усещаше, че е по-добре да не казва нищо повече. Скръсти ръце на гърдите си, сведе поглед, сякаш размишляваше.
— Проблемът е кого да изберем? — Това беше делова констатация, за която никой не можеше да му се разсърди.
Джордж погледна към него. Чертите му като че ли бяха замрели в отчаяние. Търсеше съмишленик. Но как да му помогне?
— Проблемът е по-малък, отколкото си мислиш — каза Джордж. — Запаметяващото устройство е обективна инстанция — той започна пресилено да се смее като над лош виц.
— Джордж — укори го Вандерболт, — нали бяхме единодушни. Това е оптимален способ.
— Кой ме нарече преди малко страхливец? Ти ли беше, Джордж?
Друнен погледна Джордж право в лицето. Едно мускулче потрепна на него.
— А това какво е? Не е ли страх? Искате да се измъкнете, така ли? Не се решавате сами да играете ролята на съдбата. Надявате се по-късно да се оправдаете с божията присъда. Така или иначе, то си е самонадеяност. Вашата идея наистина не е соломоновска. Какво ще й кажем, когато тя някога ни попита как сме се чувствали, издавайки смъртна присъда на сто и двадесет души? Бъдете честни, вас не ви засяга конкретната личност. Искате да успокоите съвестта си, нищо повече. Необходимо ви е извинение за собственото ви спасение. Струва ми се, че съм убиец.
Тримата мъже го гледаха мълчаливо. Накрая Вандерболт се обади:
— Страхливци, казваш. Така да е. Но как си го представяш ти това: всеки от нас ще приложи собствената си мярка — спорна, субективна. Тъкмо това, не нещо друго ще ни съсипе накрая.
— Хубаво — намеси се Друнен, — но може би тя няма да иска. Може би ще ни проклина някога, че не сме й спестили болката. А знаеш ли дали аз няма да ви упрекна? Може да се случи да се отчая или пък да съжалявам, че не съм продължил да спя!
— Кой от нас — попита Монтеверди и съвсем леко повиши глас — щеше, ако имаше избор, да предпочете смъртта в хладилната камера?
Никой не възрази. Изглежда, всичко беше казано. Друнен предприе последен опит, като възкликна:
— Дори и нашата безизходна ситуация не ни освобождава от изначалния дълг. В състояние сме наистина да решим само един минимум от задачи, но тъкмо това трябва да осъзнаем. Цялото човечество ни гледа. И сега също.
— Млъкни, по дяволите! — изръмжа навъсено Джордж. — Не ни дотягай с тези фрази. Земята загуби нас, ние загубихме Земята. Нямаме повече нищо общо един с друг. Не съществува вече никаква отговорност спрямо Земята. Само на тях — той посочи с пръст към хладилното депо — сме им все още задължени. Нищо друго не е важно освен техният живот. Заради това съм готов да спя и в клоните на някое дърво.