Защо тъкмо Катлин? Беше ли подходящо едно толкова нежно, мечтателно същество, дребно, с тънки крайници като на дете и като дете непрактична според собственото му мнение. Възможно е да бе имало ситуации, в които тя да е създавала впечатление, че в нея може би се крие много повече — някаква кротка неотстъпчивост, някаква твърда воля. Но не вярваше на уморения спомен. Та тя дори не беше хубава.
— Правете каквото искате — обяви той навъсено. — Или по-точно, каквото заповяда това нещо тук. — Стори му се, че е излишен, и се отдръпна, като последва Джордж и Монтеверди на разстояние няколко крачки.
Диханието им изпълни помещението с бели облачета. Един до друг, те крачеха между сандъците, от които лъхаше на смърт.
Докато контейнерът на Катлин бавно излизаше напред на пътеката, Вандерболт съобщи, че пренасянето на комплекса е сполучливо. На вестта за Катлин той отвърна само с едно „Добре“, но гласът му прозвуча радостно окрилен.
Затикаха изолирания многократно леден ковчег. Безшумно, сякаш от само себе си, той се плъзгаше между тях, поддържан от малък гравитационен генератор. Един блестящ бял пакет, безформен като бомба.
— По-бързо — шепнеше Монтеверди, — по-бързо.
Пред изхода Друнен спря и изчака, докато сенките им завият на следващия ъгъл — призивът на командира да бързат вече не стигаше до него. Какво искаше още? Изтърпя разсеяно затварянето на вратата, после с педантична акуратност я заключи и запечата. Гласът на Монтеверди го викаше, ругаеше, заклинаше.
Той тръгна спокойно, без да бърза.
Задържа се пред вратата на кабината си и се почувства като нашественик. Кой предмет, кой спомен бе всъщност само негов? Влезе с безизразно лице. В седмиците, предхождащи замразяването, тук всичко му бе скъпо. Сега това последно късче Земя му изглеждаше чуждо, отблъскващо. Какво все още го свързваше с него? Като че ли в името на бъдещето беше добре всичко да бъде забравено. Неловка усмивчица изкриви лицето му. Не беше ли пропъждал винаги неприятните спомени като неканени гости? Повече от всякога искаше да бъде човек без минало. Пътят назад беше преграден и той изцяло го покри със забрава.
Погледът му се плъзна по малкото неща, които бяха го съпровождали цял живот, но сякаш не ги забеляза. Какво биха му помогнали те в несигурното бъдеще? Излишен товар.
Още веднъж се обърна, бръкна, без да гледа, в чекмеджето зад вратата. Оръжието прилепваше плътно към мястото си.
На тръгване ръката му погали дръжката.
Когато влезе в хангара, бученето бе направо непоносимо.
Вратата зад него хлопна, отряза миналото. Товарните люкове на глисерите бяха затворени. Безучастни, роботите стояха в дъното.
— Къде се шляеш? — извика Монтеверди. — След десет минути трябва да сме тръгнали. — Вече бяха сложили предпазните костюми. Ревът на двигателите се носеше като вик при падане в пропаст. Пъхна се в костю-ма. Закопчалките щракнаха.
— Вандерболт, ти и аз ще летим заедно — каза Монтеверди. — Джордж ще поеме пренасянето на Катлин.
Друнен не виждаше причина да му се противопостави, но и не изрази демонстративно съгласието си. Ръкохватките на стълбата устояха на напъна на тялото му. Само напречните летви се поклащаха под тежестта. Стигнал почти до входа, усети странна тишина зад себе си.
Командирът и Вандерболт бяха замръзнали на място. Начинът, по който Джордж свали каската си и непохватно я задържа в ръцете си, както просяк шапката си, въздействаше угнетяващо.
— Какво каза? — попита Монтеверди.
— Аз оставам.
— Ти си се побъркал.
Джордж поклати глава, усмихна се уморено:
— Не можеш да ми заповядаш да го направя.
Потискан въздух се изтръгна от белите дробове на Монтеверди. Теснотата на каската превърна пъшкането в хриптящ звук.
— Помисли ли — попита Вандерболт без упрек, — че ще се нуждаем от всяка ръка и че всяка мисъл ще ни бъде ценна? Толкова сме малко, че всеки от нас струва стократно. Ще ни липсваш.
Джордж сведе поглед. Но зад чертите му прозираше радост, тиха, естествена радост.
— Трябва да остана при нея — каза той. — Не мога другояче. Искам го. Ако изборът беше паднал върху нея, щях да я поделя с вас. Тя щеше да обича всички ви. Познавам я. — Очите му блестяха, като че ли виждаха някаква картина или явление, което оставаше скрито за другите. В този момент невзрачното му лице се оживи като пустинен пясък след дъжд. Но после отново помръкна и остави зад себе си само впечатлението за измамно отражение.