— И затова сте тъмнокожи, а ние — светлокожи?
— Не, това няма никакво значение. Цветът, формата на очите и другите неща от този род са изцяло повърхностни видоизменения. Не, разликата се намира на по-дълбоко ниво и е много малка — просто една молекула в наследствената верига — продължаваше Уаток, вживявайки се в лекцията си. — При вас, вирсите, тя не причинява особено отклонение от общоизвестния хуманоиден тип, или поне така пишат първите заселници, а те са имали познания за тези неща. Но това означава, че ние не можем да се кръстосваме с вас, нито да смиламе местната органична храна без външна намеса, нито да се заразяваме от вашите вируси… Въпреки че всъщност тази работа с ензимите е малко преувеличена. Нещо като стремеж да не се отличаваме по нищо от Първото поколение. Или пък чисто суеверие. Виждал съм хора след дълъг лов, както и бежанците от Атлантика миналата Пролет, които нямаха проблеми с храносмилането, а не бяха употребявали нито ензимни инжекции, пито хапчета две или три лунни фази. Във всеки случай животът обикновено се приспособява.
При тези думи лицето на Уаток доби много странно изражение и той се вторачи в нея. Тя се чувстваше виновна, тъй като нямаше никаква представа от всичките тези обяснения — нито една от ключовите думи не се срещаше в нейния език.
— Животът какво? — попита тя плахо.
— Приспособява се. Реагира. Променя се! Подложено на достатъчно силен натиск, благоприятното приспособяване ще възтържествува след известен брой поколения… В крайна сметка слънчевата радиация ще произведе нещо като местна биохимична норма… тогава мъртвородените или недоносените деца ще бъдат в резултат единствено на свръхприспособяване или на несъвместимост между майката и нормализирания ембрион… — Уаток престана да размахва ножиците си и се наведе над заниманието си, но след секунди отново вдигна невиждащия си, настойчив поглед.
— Странно, странно, странно!… — мърмореше той. — Това би означавало, знаеш ли, че и кръстосаното оплождане ще може да се получи.
— Пак слушам думите ти — прошепна Ролери.
— Че хората и вирсите биха могли взаимно да се плодят!
Най-сетне разбра думите му, но не разбираше дали те бяха изпълнени с пожелание, или с ужас.
— Старейшино, твърде глупава съм, за да те чуя.
— Съвсем добре го разбираш — каза наблизо отпаднал глас. Това бе Пилотсон Алтера, който лежеше буден. — Значи мислиш, че най-накрая и ние сме се превърнали в капка в морето, Уаток? — Той се бе подпрял на лакът. На изпитото му, трескаво, тъмно лице светеха тъмните му очи.
— Ако ти и още няколко души имате възпалени рани, това трябва да има някакво обяснение.
— Тогава проклето да е това приспособяване. Проклети да са твоето кръстосване и оплождане! — извика болният и погледна към Ролери. — Докато се размножавахме помежду си, ние бяхме хора. Изгнаници, алтерани, но човешки същества. Верни на познанието и на Човешките закони. Сега, ако започнем да се размножаваме с вирсите, човешката ни кръв ще изчезне, преди да се е изтърколила Годината. Ще се размие, ще се разреди и ще стане на нищо. Няма да има кой да работи с тези инструменти или да чете тези книга. Внуците на Джакоб Агат ще седят, ще блъскат два камъка един в друг и ще надават викове до края на света… Проклети да сте, тъпи варвари, не можете ли да оставите хората на мира… на мира! — Той изгаряше от треска и ярост, а старият Уаток, напълнил една от малките си, кухи стрели с някаква течност, се пресегна спокойно, както подобаваше на един лекар, и я заби в ръката на бедния Пилотсон.
— Легни си, Хуру — каза му той и раненият се подчини с озадачено лице.
— Хич не ме с грижа дали ще умра от мръсните ви зарази — заяви той с пресипнал глас, — но мръсните ви дечурлига, дръжте ги надалеч оттук, дръжте ги извън… извън града.
— Това ще го успокои за известно време — каза Уаток и въздъхна. Той седна мълчаливо, а Ролери продължаваше да приготвя превръзки. Действията й бяха сръчни и уверени както винаги. Старият лекар я наблюдаваше със замислено изражение.
Когато се изправи, за да отмори гърба си, тя видя, че и старецът е заспал и в съня си прилича на тъмна купчина от кожа и кости, струпана в ъгъла зад масата. Тя продължаваше да работи и да се чуди дали е разбрала думите му и дали той ги е изрекъл сериозно — тя можеше да роди син на Агат.