— Чух те — каза той любезно, по твърдо. — Старейшините на моя народ ще узнаят това, което ми каза.
— Тогава може ли да дойда утре да разбера…
— Утре, вдругиден…
— Трийсет дни, старейшино! Най-много трийсет дни!
— Алтера, гаалите ще дойдат и ще си отидат. Зимата ще дойде и няма да си отиде. Какъв смисъл има един воин да се завърне победител в недовършения си дом, когато земята се вледенява? Приготвим ли се за Зимата, тогава ще се тревожим за гаалите… Сега седни пак. — Той отново пъхна ръка в кесията си за още едно парченце жезин на раздяла. — И баща ти ли се казваше Агат? Познавах го на младини. А една от недостойните ми дъщери каза, че те срещнала, докато се разхождала по брега. Пришълецът бързо вдигна поглед и отвърна:
— Да, срещнахме се. На брега между прилива и отлива.
Глава трета
Истинското име на слънцето
Кое причиняваше приливите и отливите по този бряг — огромното ежедневно прииждане и отдръпване на водна маса с височина от пет до двайсет метра? Този въпрос би затруднил всички старейшини на Тевар. А в Ландин дори и децата знаеха отговора — приливите и отливите се причиняваха от луната, от лунното притегляне…
Луната и земята обикаляха една около друга във величествен кръг, който се затваряше за четиристотин дни — една лунна фаза, а двете заедно обикаляха около слънцето, сякаш носени от тържествения вихър на танца в нищото. Този танц траеше шейсет лунни фази, двайсет и четири хиляди дни, един живот, една Година. Центърът и слънцето се казваха… слънцето се казваше Елтанин — Гама Драконис.
Преди да потъне сред сивите клони на гората, Джакоб Агат вдигна поглед към залязващото в мъгла слънце над западния хребет и го нарече мислено с истинското му име, което означаваше, че то не беше просто слънцето, а едно от многото слънца, звезда сред звездите.
От склоновете на Теварската планина зад гърба му долетя звънлив детски глас и му припомни подигравателните, извърнати встрани лица, присмехулните шушукания, които прикриваха страха, виковете зад гърба му: „Ето един пришълец! Елате да го видите!“ Останал сам под дърветата, Агат забърза, сякаш се мъчеше да изпревари унижението. Тъй като в шатрите на Тевар бе изпитал именно чувство на унижение и на отчуждение. Прекарал целия си живот в затворена общност от себеподобни, където всяко име, лице и сърце му бяха познати, той се притесняваше сред чужденци. Особено сред враждебно настроени, многобройни чужденци от друг биологичен вид, които се намираха на собствената си земя. Страхът и унижението го застигнаха отново, тъй че той се спря за миг и си помисли: „Проклет да съм, ако се върна там! Нека онзи стар глупак да прави каквото знае! Нека си седи в миризливата шатра и да се опуши целият, докато дойдат гаалите! Невежи, фанатизирани, свадливи, бледолики, жълтооки варвари, тъпоглави вирси, всичките да изгорят — дано!“
— Алтера!
Момичето бе вървяло но петите му. Сега стоеше на пътеката на няколко метра зад него и се подпираше върху набраздения бял ствол на едно базуково дърво. Жълтите й очи блестяха развълнувани и присмехулни сред белотата на лицето й. Агат не се помръдна.
— Алтера — повика го тя повторно с мекия си, нежен глас, извърнала поглед встрани.
— Какво искаш?
Тя леко отстъпи назад.
— Аз съм Ролери. На пясъка…
— Знам коя си. А ти знаеш ли кой съм аз? Неистински човек, пришълец. Ако хората от племето ти те видят с мене, или ще ме кастрират, или пък ще те изнасилят най-тържествено… Знам ли какви са ви законите. Сега си върви!
— Моят народ не постъпва така. А между мене и тебе има роднинска връзка — упорстваше не съвсем уверено тя.
Той се обърна напред и тръгна.
— Сестрата на майка ти е умряла в нашите шатри…
— За наш срам — продължаваше пътя си Агат.
Тя не го последва.
Преди да поеме по лявото разклонение нагоре по склона, той се спря и се обърна назад. В умиращата гора не помръдваше нищо, освен един закъснял футруг, който с мъчително животинско твърдоглавие пълзеше на юг, оставяйки след себе си едва забележима диря.
Съзнанието за расово превъзходство не му позволяваше да се засрами от начина, по който се бе отнесъл с момичето, и всъщност почувства известно облекчение и възвърна самочувствието си. Ще се наложи да свикне с обидите на вирсите и да не обръща внимание на фанатизма им. Те не можеха другояче, по този начин даваха израз на упорството си, на природата си. Старият вожд му бе засвидетелствал, според собствените си разбирания, истинско внимание и търпение. И той, Джакоб Агат, трябва да покаже същото търпение и същото упорство. Тъй като съдбата на народа му, животът на хората на тази планета зависеха от действието или бездействието на вирсовите племена през следващите трийсет дни. Историята на един народ на шестстотин лунни фази, на десет Години, историята на двайсет поколения, непрестанната борба, мъчителният напредък можеха да свършат още преди изгрева на полумесеца. Освен ако не му се усмихнеше щастието. Освен ако не проявеше търпение.