Това беше краят. Ремонтните роботи, които притежаваха допълнителен запас устойчивост, след като изгубиха връзка и контрол, продължаваха да се мятат из кораба, като разрушаваха всичко на пътя си. Накрая и те утихнаха. Разкъсани проводници издаваха хъркащи звуци. От пукнатините във вътрешния слой на корабната обшивка тук-там се изливаше течен хелий. В жълтата светлина на аварийните лампи от тавана падаха парцали сняг, но скоро и те изчезнаха. Аварийното осветление премигна за последен път и накрая изгасна.
Практикантът Райков сънуваше. Това беше страшен сън, защото в анабиоза не можеше да има никакви сънища, а той беше сигурен, че се намира в анабиоза. Независимо от това, сънят продължаваше. От време на време на Практиканта му се струваше, че на земята се е свила голяма змия. Тя повдигаше нагоре навитото си като спирала тяло и със страшна сила удряше с опашката си стената. Райков трепна рязко, като се мъчеше да се освободи от кошмара. Змията се пръсна на стотици блестящи късчета из цялата каюта.
— Е, как е той?
— Идва на себе си.
— Прекалено бавно. Необходим ми е целият екипаж. Направете му още една инжекция.
— Не може, Навигаторе. Трябва да почакаме. Или да започнем без него.
Никак не му се искаше да отваря очи. Беше му удобно да си лежи, дори приятно. Но съзнанието му се включваше в действителността независимо от желанието му и той вече разбираше, че Навигаторът не би настоявал така за втора инжекция без сериозна причина. Причина, която не обещаваше нищо добро. И рязко, сякаш трябваше да скочи от кула в леденостудена вода, Райков си заповяда да се събуди.
— Е, сега всички са налице. Не ти беше в ред апаратът за събуждане.
Навигаторът каза това така, като че ли Практикантът беше лично виновен за лошата работа на апарата.
— Остават тридесет минути. После вече ще бъде трудно да започнем спирането. Ако пропуснем орбитата, след това няма да можем да завием обратно.
— Каква орбита? — само с устни попита Практикантът. Безредието в анабиозния център го накара отново за секунда да затвори очи.
— Ще трябва да му обясним — твърдо каза Физикът.
— Мислиш ли? Но времето…
— Той трябва да знае всичко. Има право на това така, както всеки един от нас.
— Добре — съгласи се Навигаторът. — Тогава обяснявай всичко сам.
— Лоша ни е работата.
Физикът хвана ръката на Райков и силно я стисна. А Практикантът се зарадва, че аварийното осветление работи съвсем слабо и никой не може да забележи колко много му е нужна сега тази ръка. Физикът продължи да говори много тихо, плътно приближил лицето си до Практиканта.
— От централния автомат не остана нищо, но той успя да изведе кораба в обикновеното пространство. Не мога да разбера — как е успял само с резервните двигатели? Очевидно, главните са излезли от строя още по-рано. Ние не знаем причината за аварията и в коя точка на пространството е излязъл корабът. При този незавършен скок координатите не могат да се определят…
— Може би рисунката на съзвездията? — изведнъж попита той, поглеждайки с надежда към Навигатора.
Но оня отрицателно поклати глава.
— Много е далече. Десет светлинни години. Разстоянието може почти точно да се измери по времето на пробива. Но координатите не могат да се изчислят без прибори.
— Защо ви са изобщо тия координати? — злобно попита Енергетикът.
— Ами, на мен например, ще ми бъде приятно да зная в коя посока се намира Слънцето — отговори Докторът, като внимателно подреждаше в аптечката стъклата от счупените ампули.
— Вие говорите за това така, като че ли се каните да…
— Изобщо не се каня за нищо! — рязко отвърна Докторът. — Просто уточнявам обстановката. И хайде най-после да решим, кацаме ли на тази планета, или не…
— На коя планета? — попита Практикантът.
ГЛАВА II
Трудно е да се каже какво точно им помогна да кацнат — лудешката работа или просто късметът. Това, че в пределите на достъпност за осакатения звездолет се намери звезда с планетна система, беше вероятно сляпа случайност. Наистина най-после на планетата те вече не вярваха така в тази случайност. Обикновените представи за нещата там просто изгубваха всякакъв смисъл. Но това стана ясно много по-късно, а отначало беше кацането. Ако изобщо можеше да се нарече кацане безразборното падане на изгубилия всякаква ориентация кораб.
Четири пъти подред Навигаторът успяваше да го изправи и тогава от дюзите, разположени към кърмата, изригваше ослепителна светлина. Шестимата седяха зад пулта. Той представляваше едно нелепо съоръжение от набързо сглобени панели и ръчки за управление на генератора. Не работеха антигравитацията и локаторите за обзорно виждане. Всички бяха с предпазни скафандри, здраво завързани с колани. Цели два месеца те намаляваха скоростта, а после пълзяха към планетата с помощта на този единствен генератор, скалъпен от парчета. По сравнение с предишните натоварвания сега от него се изискваше съвсем малко.