Практикантът рязко се обърна и залата замря, сякаш уличена в непозволени действия. Нямаше никакво съмнение в това, че действуваше самата зала. Леко бяха изкривени стените, променени бяха пропорциите, нарушена беше геометричната правилност на всички линии. Сякаш той самият, със силата на въображението си удържаше по местата им всички предмети и трябваше само да се обърне, за да може залата, освободена от влиянието му, да се размие, да се размаже и да започне да се превръща в аморфна, безформена каменна маса… „Какво ви трябва? — извика той. — Какво искате?“ Никой не отговори. Дори ехото. Залата сякаш погълна думите му.
„Спокойно — каза си той. — Спокойно.“ И избърса рукналата от челото му пот. Докато не е излязъл от тук, изпитът продължава. И няма защо да вика. Все пак той не успя да сдържи възмущението си: „Що за безцеремонно държание?! Стига експерименти, достатъчно, аз не искам, чувате ли?“ Пак никой не му отговори.
Практикантът направи крачка към катедрата. Може би там, до преподавателския пулт, той ще намери някакъв отговор, някакъв изход от тази проточила се ситуация, от каменния чувал, който той все по-трудно удържаше в първоначалната му форма. Сега зад гърба му плуваше и изчезваше вратата. Върху нея се появиха каменни налепи и тя вече малко напомняше онази врата, през която той беше влязъл. Докато се занимаваше с вратата, катедрата се превърна в парче обикновен камък. Върху нея нямаше вече никакъв пулт. Стана му трудно да диша. Явно въздухопроводите се бяха запушили, беше се деформирала вентилационната система. Лошото беше там, че измененията бяха необратими. Изключеше ли вниманието си, забравеше ли някой предмет, оня незабавно започваше да се деформира. Беше невъзможно да го върне в предишното му състояние.
„Материята се стреми към антропия“ — неизвестно защо си спомни познатата аксиома: „Само постоянното постъпление на енергия е в състояние да се противопостави на хаоса.“ Очевидно енергията се изключва по негова мислена команда случайно и сега борбата със срутващата се зала едва ли ще продължи дълго. Изведнъж му се мярна някаква важна мисъл. Стори му се, че е намерил изход. Ако системата е прекалено сложна за управление, трябва да я опрости. Да съсредоточи вниманието си върху най-важното, да не обръща внимание на останалото. Само стените и въздуха… Веднага заедно с това решение настъпи облекчение. Залата сякаш въздъхна. Премина вълна свеж въздух. Замряха неподвижно изкривените стени.
Изведнъж, без всякакъв преход върху него легна някаква тежест. Можеше все така свободно да се движи, нищо не пречеше на движенията му, но нещо стисна слепоочията му, натежа на тила му. Главата му сякаш се наля с чугун. Появиха се чужди, несвойствени мисли…
„Успокой се. Няма за какво да се тревожиш. Най-главното е покоят. Отпускането. Сливането с околното. Безгрижието.“ — сякаш шепнеше някой в ухото му.
Но не, всъщност никой не му шепнеше. Това бяха негови мисли, негови собствени. Трябваше малко да намали съпротивлението и тежестта изчезваше, минаваха болките в слепоочията му. Ставаше му по-леко да диша. „Махни се!“ — извика той на този шепот и шепотът затихна, превърна се в неразбираемо бърборене. Затова пък го заля нова вълна от тежест и рязка болка в тила. Тогава той си спомни всичко, на което го бяха учили в школата от последния цикъл, на тренировките по психика и самоанализ, където главното беше да умееш да се съсредоточиш, докато не се поддаваше на външен натиск. Сигурно са го учили не напразно: „Отначало се отпусни, след това рязко, от един път…“ „Почакай! — шумолеше шепотът. — Защо така изведнъж… По-добре е да се откажеш от индивидуалността си, да се слееш в единство… Виждаш ли стената? На нея й е добре, тя се състои от еднакви тухли. Или улея1, виждаш ли пчелите? Те живеят като дружно семейство. Само интересите на цялото имат значение. Личността е нищо. Откажи се от борбата, ела при нас. Да се слеем в едно цяло. Ти не означаваш нищо сам за себе си, само в единство от мисли и мнения ти ще намериш покой. Ти не трябва да принадлежиш на себе си…“
„Махни се! Аз съм човек! Аз съм личност! Индивидуалност — това съм аз! Махни се!“
Шепотът постепенно затихна, отдалечи се, но изведнъж нечия чужда воля легна върху него с такава сила, че пред очите му се завъртяха червени кръгове, дишането му спря и той разбра, че е към своя край, още секунда — и ще се случи нещо непоправимо, страшно, той ще премине граница, след която няма да има връщане. И тогава, с последно отчаяно усилие, той блокира съзнанието си, изключи го и изпадна в несвяст.
1
Това е поредния пример за „качествен“ превод в родните ни издания. „Улей“ на руски означава „кошер“. Бел.Мандор