Олга Ларионова
Планетата, която с нищо не можеше да бъде полезна
1
Тук, върху огромния, леко проблясващ екран за външна връзка, градът не геанитите изглеждаше още по-жалък. Особено оная негова част, която беше разположена върху терасите на хълма. Тук вече ги нямаше стройните многоколонни храмове и площадите, застлани с лилав камък.
Тук се ширеше пазарът, едно от най-отвратителните места на града. Кошници, рогозки, рогозки, кошници, камари от сурови или полуготови хранителни продукти, всичко това в прахта, едва ли не на земята, и всичко се пипа с ръце; плодовете, зеленчуците и рибата се слагат в кошниците на купувачите и нерядко се връщат обратно, ако някоя от страните не е удовлетворена от цената или качеството; бурно жестикулиране, изтънчени ругатни и мръсотия, мръсотия, мръсотия…
Командирът се намръщи погнусен. И защо им трябваше на тези, които излязоха днес от кораба, да се запътят точно към пазара! Тълпите от безредно сновящи геанити изпълваха екрана и е трудно да отличиш онези двамата, които само външно приличат на геанити. А, ето ги…
Командирът се наведе напред, напрегнато заразглежда бялата фигурка, която, без да бърза, се движеше по екрана. Тя върви по-бавно от останалите, заобикалят я, понякога я блъсват и почти всеки, надникнал в лицето и, се обръща още веднъж. С какво се отличава тя от геанитските жени?
Този, който е назначен да контролира тази сутрин, се движи на разстояние петнайсет-двайсет крачки. Широката му сива дреха, тоягата — истинска! — в ръката, буйната растителност по лицето — всичко това не привлича вниманието в тълпата от подобните нему. Понякога момичето го поглежда и той бавно навежда глава, сякаш се бои да не залитне по посипаната с чакъл улица, и това едва забележимо движение на главата му е знам, че всичко върви както трябва.
И все пак понякога девойката привлича вниманието, след нея се обръщат.
Самата тя, изглежда, не го забелязва: влиза през пазарната ограда, като леко повдига края на туниката си и прекрачва кошница с дребни тъмночервени плодове. Насреща и ситни пъргаво старче с брада, боядисана в яркооранжево — изглежда до този момент бе седяло под навеса до дюкянчето, където се разменят монети. Ето, той се прегъва, заговорва с момичето, предлага му някакви накити… Може би да ги купи? Не. Май че накитите се предлагат безплатно. Ето, той я хваща за ръката, меко, но настойчиво я дърпа след себе си. Сочи към закритата носилка. Девойката отказва със знаци, вероятно не е много уверена в произношението си. Напразно, та нали, като я инструктираше, киберколекторът подчерта, че на обществени места, улици, пазари, пристанището, често се срещат чужденци, говорещи на други езици, а не този, който е разпространен в града и околностите му.
Сега контролиращият е длъжен да се намеси.
Да, ето го и него, престорил се е на сляп, блъска се върху им така, че геанитът с рижата брада полита към глинената стена. Докато той се изправя, момичето вече е успяло да избяга през една дупка в оградата.
И все пак какво привлече този червенобрадия? Защо от всички жени, които ходят нагоре-надолу по пазара, той избра точно нея?
Дрехите и самата тя бяха моделирани от киберколектора след продължително проучване на външния вид, начина на живот и навиците на геанитите. Доработването на детайлите вървеше под личното наблюдение на Командира, той не откри никакъв пропуск. Защо сега всеки срещнат я оглежда, а червенобрадият дори се опита да я задържи?
Командирът натиска клавиша за външна връзка:
— Двайсет и седма, веднага се върни на кораба!
Един от многобройните КП-ове, направени като малки летящи същества и окачени почти из целия град, прие заповедта, рязко пикира надолу, прелетя край главата на Двайсет и седмата. Момичето спря, после внезапно се обърна и се запъти към изхода на града. След известно време тя ще стигне до обраслите с храсталак планини, където вече не ще срещне нито един геанит и че включи левитора.
Командирът притвори очи и си позволи минута почивка.
2
— Ръцете — заповяда Командирът.
Девойката вдигна длани, неловко притиснала лакти към тялото си, и замря с леко отметната назад глава сякаш от тежестта на огромния възел черни коси, преливащи с метален блясък.
Командирът взе ръцете и в своите, приближи ги до очите си, придирчиво ги огледа от всички страни. Не, всичко е точно. И издължените нокти, и прозиращият през тънката кожа едва доловим рисунък на кръвоносните съдове, и чудноватите бръчици по топлата ръка, наподобяващи пукнатинки на розов мрамор.
Всичко е точно.
А дори и да има нещо неточно — нима то може да се открие от няколко крачки?