Девойката мина вдясно от малката къщичка с мътни тесни прозорчета и криейки се като крадец зад непроницаемата стена от храсти, се приближи до чернеещия се навътре в градината навес.
Когато разбра, че това е само работилницата на един от онези хора, които изработват ненужните предмети за украса на улици и здания, обзе я глухо разочарование. През цялото време, докато бе вървяла след този човек, надеждата, че най-сетне ще открие чудната тайна на разликата между геанитите и логитаните, не я напускаше. С цялото си същество тя разбираше, че има такава тайна, и главното и очарование се състоеше в това, че геанитите бяха нужни за нещо един на друг. Но досега тя не е била нужна никому и на нея никой не и е бил нужен. Те всички принадлежаха на Велика Логитания, взаимоотношенията им се градяха само върху това, което по-опитният беше длъжен да посочи на по-неопитния, за да изразходват по-продуктивно и по-резултатно труда си в службата.
А тук всичко беше различно. Още от първите си крачки по тази странна земя тя разбра, че обитателите и имат нужда един от друг за нещо, те търсят някого и изборът им е свободен.
Но не само това — тя разбра, че тя самата им е нужна, нужна е буквално всекиму и стремежът им да я превърнат в своя собственост я смая и изпълни с инстинктивното желание да побегне.
И ето че вчера рано сутринта тя срещна човек, от когото изобщо не и се искаше да бяга. Той беше равнодушен и невнимателен. Тя учудено търсеше у себе си уплахата и не я намираше, затова, като прехвърли върху този човек всичко, което бе свикнала да среща в погледите на другите геанити, тя с изумление разбра, че изразът на кръвожадна жестокост е просто несравним, несъвместим с неговото лице. Това беше човек, създаден да владее целия свят, добър и приказен, и най-важното — доброволно подчинил се.
Тя стоеше зад гърба му с цялата си приказност на същество от друга звезда, с цялата си доброта на дете, което дори не знае думата зло, с цялата си готовност да разбере най-накрая за какво един геанит е нужен на другия?
Но тя не се чувствуваше нещастна частица от света на тази Геа, тя беше външен човек, чужда, ненужна.
Ето, сега той ще си отиде, а тя така и не ще успее да го повика.
Но той не си отиваше. Скрита в лозовите храсти, тя гледаше човека, застанал на прага на своята работилница. Парчета камък се търкаляха по пода. Край стената се виждаха вази и фигури на животни, изваяни от лилавокафеникава глина. В центъра стърчеше статуя, покрита със светла ленена тъкан.
Сякаш човекът се старае да отгатне чертите и през грубия плат и се бои от това, сякаш самата увита с покривало фигура е изворът на дълбоко скритата му мъка. Ето значи какво го е накарало да страда — каменен идол, неизвестно божество, набързо изработено копие на човешка фигура…
Човекът пристъпи напред, наведе глава, сякаш си забраняваше да гледа собственото си творение, и така, без да гледа, смъкна покривалото.
Не беше божество. Беше тя, Двайсет и седма.
Човекът падна на колене пред статуята, притисна слепоочията си към пиедестала и девойката видя лицето му.
Човекът плачеше.
Потресена, невярваща на очите си, девойката отстъпи крачка назад. И още една. После още една. Този свят, недостъпен за нея, свят, в който плачат пред каменни статуи, и се струваше отблъскващ за нея, чувствителната, непричастната към тайните му.
И тогава тя хукна. Задъхвайки се от болезнено острото усещане на собствената си отчужденост, от мъка по цялата обърканост и неизпълнимост на току-що родилата се мечта и най-вече, че е ненужна на този единствен в цялата Вселена човек, тя прелетя през целия град, за да се свре в каютата си на кораба и най-после да остане сама.
Но дори и там, в самотата, тя не можеше да се успокои. Онова, което видя, беше твърде невероятно. По какъв начин статуята се е озовала в работилницата на неизвестен скулптор? Девойката знаеше: за направата и се изискваше много повече време от трите дни, прекарани в града на геанитите. Следователно художникът не бе изваял нея. Откъде тогава е тази прилика? Може би киберколекторът, събиращ всички сведения за геанитите преди излизането на членовете на експедицията от кораба, бе видял тази статуя и е предложил на Двайсет и седма да приеме този образ?
Не, такова нещо не би могло да се случи. Киберите не грешат. Програмата им е била формулирана ясно: на базата на известните данни за външния облик на жените от дадената планета да създадат събирателния образ на млада девойка от този град, отговаряща на основните изисквания на геанитите. Киберът извайваше не просто средното. Ако срещнеше някакво отклонение, недостатък от гледна точка на аборигените — в синтеза си той избягваше тази черта. Двайсет и седма бе станала идеалното момиче, което можеше да си представи геанитът, така както Сто и четирийсети беше най-великолепният пес в този град, а Деветдесет и трети — най-жалкият просяк.