В къщичката се хлопна врата. Девойката замря. Сега той ще мине край нея и ще излезе на улицата, ще тръгне към морето. Жалко само, че не може да го види…
Но днес той не тръгна към морето. Тя не очакваше, не искаше това да се случи толкова бързо, но въпреки волята и стъпките стремително се втурнаха в работилницата, неудържимите ръце с такава сила смъкнаха от нея покривалото, че тя едва устоя да не се залюлее, и горещите човешки устни се притиснаха до нозете и — там, където на още топлия глезен се кръстосваха ремъчетата на сандалите.
Край, разбра тя. Не успя, не искаше толкова бързо. А сега той ще разбере лъжата и, ще усети топлината на тялото и…
… Невъзможно бе да не усети. Той се отдръпна, скочи на крака. Край. Не успя да стане за него дори вещ, мъртва вещ.
Тя въздъхна тихичко и виновно, направи крачка напред и слезе от мраморния си пиедестал.