Командирът пусна ръцете на девойката, те безсилно увиснаха край тялото и.
Девойката вирна още по-високо глава и направи три леки, плъзгащи се крачки.
— Обърни се. В профил.
Тя се обърна.
— Върви до стената и обратно с бавна крачка.
И отново:
— Сега малко по-бързо.
И отново, и отново, и отново:
— Спри. Върви. Спри. Върви. По-бавно. По-бързо. Напред. Назад. Извивката на главата! — извика Командирът.
— Не — каза девойката, — не.
— Защо си толкова уверена?
— Не зная. Не мога да обясня, но усещам, че не е това.
Командирът въздъхна, рязко се изправи от креслото си и се приближи до момичето. Внимателно, за да не я повреди — тя беше истинска, от колекцията, — той откопча бронзовата катарама на рамото и и извади карфицата, прикрепяща дрехата в кръста. Бялата тъкан със синя ивица по края безшумно се свлече на пода. Командирът подържа в дланите си бронзовите предмети, сякаш ги претегляше, и внимателно ги постави на масата. После вдигна бялото покривало, приближи се до пулта за вътрешно обслужване и напечата шифъра на заповедта:
„Централният склад. Мостри на истински тъкани.“
Почти веднага щракна вратата на стенния хоризонтален асансьор и сивата лента на транспортьора изнесе папка с подредени квадрати от пъстри тъкани. Командирът затвори вратата и още веднъж погледна девойката: тя бе застанала на три крачки от креслото му само по дървени сандали с чудновато преплетени бели каишки и както преди отметнала глава, с полузатворени очи. Но сандалите също се изключваха: и те бяха истински, както и бронзовите украшения.
Командирът се отпусна в креслото и отвори папката с мострите.
Ако имаше право на умора, той би си признал, че е безкрайно уморен.
Неуспехи, неуспехи, неуспехи. От най-големите (нито една от експедициите под негово командуване не бе дала положителни резултати) до най-дребните, с учудващо постоянство изсипващи се върху главата му — например като тази, когато Двайсет и седма, практикантка за първи рейс, беше позната от аборигените като че ли без всякакви причини.
Изглежда, би било по-разумно да и препоръча някое животно, нали Сто и четирийсети се спря на малкия черен звяр, толкова често придружаващ геанитите както по време на разходките им, така и при по-продължителни пътувания. Да, трябваше да отчете неопитността на девойката и да я посъветва да се спре на животното — несъмнено това би стеснило сектора и времето за наблюдение, но най-важното би могло да се поръча и на КП-овете, създадени специално за Геа като малки летящи същества, издаващи пронизителни ритмични звуци. Черните и тъмносиви КП-ове висяха, пърхаха и кръжаха над града, криеха се сред листата на дърветата и непрекъснато предаваха на кораба всичко, което попадаше в сектора на обзора им, а там специален КП-фиксатор водеше отделна лента за всеки от подвижните транслатори.
Командирът сложи ръка върху термопрекъсвача на фона за вътрешна връзка.
— Сто и четирийсети, при мен!
В централната рубка на кораба влезе черен рошав звяр, ноктите му тракаха по звънката настилка на пода. Ако се изправеше на лапи, би се видяло, че не е по-малък на ръст от който и да е геанит. Той равномерно размахваше опашка, отронваше слюнка по блестящия под, после се приближи до Двайсет и седма, погледна я и замря.
И отново Командирът мълчеше и ги гледаше: и отново го обзе нещо като обида, неясно, смътно проправящо си път усещане, толкова рядко и неочаквано изплувало от подсъзнанието; и вече не капитанът на кораба на Събирачите, не командирът на шестнайсетата поред експедиция, а просто Четвъртият, просто стареещият логитанин, комуто не оставаха много рейсове, мъчително се стараеше да заглуши у себе си това неканено усещане, с горчилката си потъващо в миналото, а с тревогите си — в бъдещето, и — не можеше.
„Събирач, съставил точно описание на изследваната планета, може да смята дълга си за изпълнен“ — така гласеше Законът на Събирачите.
Щом напуснат планетата, всички членове на екипажа ще я забравят. Командирът е длъжен да състави отчета и да направи предварителните изводи за това, какво може да даде тази планета на Велика Логитания. Ако той извърши всичко точно и безупречно, ако аргументира своите изводи, значи е направил онова, което се изисква от него. Отчетът ще бъде разгледан от Висшия комитет по чуждопланетни цивилизации и никой, освен онези, които са били с него, не ще узнае какво са постигнали.
Винаги е било така. Но никога преди не е изпитал толкова горчилка.
Командирът старателно прогони тези мисли и когато се убеди, че както преди го интересува само съдбата на експедицията, се обърна към Сто и четирийсети и Двайсет и седма. Пред Командира бяха замръзнали две странни, невиждани на Логитания фигури: гола геанитка с леко отметната глава и черен смръщен звяр. Командирът не гледаше всекиго поотделно, а някак си двамата заедно и отново не можеше да разбере защо това горчиво чувство се появява точно сега? Може би просто защото тези двамата имат още много да летят?…