— Сто и четирийсети — каза той, като прогонваше неканените мисли, — готови ли сте за излизане?
Сто и четирийсети врътна глава, произнесе някакъв неопределен звук и нервно сви на топка предната си лапа; избраният от него образ го скриваше в града на геанитите, обаче на кораба му беше извънредно трудно да се храни и да разговаря. Но навлизането в образа отнемаше твърде много време, за да си позволи разкоша да се демаскира, когато се връща на кораба.
— Готов съм дори веднага! — хрипкаво се отрони от муцуната му.
— Ще идете утре като контролиращ. Излизането от кораба да става само нощем! Както преди, забранявам използуването на левитъра в зоната, достъпна за наблюдение от геанитите.
Девойката се обърна и тръгна към изхода, дървените подметки на обувките и лекичко потракваха по звънкия метален под. Защо върви така леко? Вървежът на истинските геанитки е по-тежък. Тя се отличава от истинските геанитки с нещо почти неуловимо, макар киберколекторът да бе създал образа и на базата на стотина снимки. Но нито Четвъртият, нито Сто и четирийсети, нито Девети могат да я отличат от всички останали девойки от Геа.
Геанитите го правят от пръв поглед. Командирът се обърна. Вратата меко чукна и той отново се озова очи в очи със своите мисли. Тези мисли го водеха към далечната му родина, далеч от Геа — планетата, която с нищо не можеше да бъде полезна на Велика Логитания.
3
… Ге-а — това е като жълта пухкава топчица, която засяда в гърлото, когато цялото ти дихание не стига да го изтласкаш и отрониш от устните; това е отчаяние от невъзможността да произнесеш, от неподчинението на най-простата от чуждите думи; вечно падащите нощни звезди; това прозирно сияние на пролетните градини и предутринния цъфтеж на небето, безкрайното им отразяване едно в друго; това е гърленият вик, роден от ехото на планинска теснина и подет от върволицата подплашени птици, отлитащи на север — Ге-а, Ге-а…
Това е прииждане от усещания и поток от нови необикновени думи, твърде меки и гъвкави за твърдия език на логитаните — такива, като вцепеняващото отчаяние и онова странното, дошло съвсем отскоро — тази вечер — спиращо диханието и довеждащо до желанието да изчезне, още неусетено докрай — страхът…
Страхът се роди днес и първият му вик прозвуча днес, когато тропотът на четиримата войници равномерно нарастваше зад нея; страхът се зароди отвън, някъде много далеч и едновременно — навсякъде, сякаш на линията на хоризонта, стремително затворил се над главата като купол на силово поле; само че това поле не предпазваше, а наопаки, замразяваше мислите, спираше хода на кръвта, искаше и се да направи нещо непонятно и извънредно нелогично — да изкрещи, да падне на земята… Но вместо това тя си спомни самата дума, празнотата на звученето и изведнъж унищожи и току-що възникналото усещани, и хаосът от мислите и остана само безкрайното учудване как се случи така, че тя, Двайсет и седмата, същество, подчинено на строгите закони на вътрешния свят на логитаните, изведнъж си позволи да падне до равнището на тези полуживотни, поведението на които се управлява не от разума, а от наследствените инстинкти?!
Страх, повтаряше си тя; животински страх, завещан от инстинкта за самосъхранение; страх от този тропот, от дрънченето на метала, от свирещото дишане на давещите се от влажния нощен въздух геанити — ето какво я тласкаше сега по криволичещата, набраздена от сенки улица. Тласкаше я страхът и в тези минути тя не беше нито Събирач, нито просто логитанка. Беше само едно малко наплашено момиче от Геа.
И когато го разбра, тя спря.
Четиримата, които я преследваха, не можаха да спрат внезапно като нея; те потичаха още малко и хлъзгайки се и приклякайки по глинения склон, спряха. От Двайсет и седмата ги деляха няколко крачки, но те така и си стояха, задъхани от яростния бяг, ненаситно гълтаха въздуха и кой знае защо, никой от тях не бързаше да направи тези няколко крачки.
Двайсет и седмата стоеше обърната към своите преследвачи и не помръдваше; в неподвижността и имаше нещо нечовешко — наистина, да замрат ето така, без да трепне нито един мускул в някоя причудлива, понякога неудобна от гледна точка на хората поза — така можеха да застават само логитаните, но Двайсет и седма беше твърде неопитна, за да може сама да забележи своята грешка. Затова тя спокойно гледаше своите преследвачи, неспособна да разбере какво ги кара да я преследват и защо така боязливо пристъпват от крак на крак, когато е достатъчно да направят три скока, за да бъдат съвсем близо.