Девойката гледаше войниците и от страха и вече нямаше помен. Дори и беше мъчничко: отишло си бе острото, за пръв път изпитано усещане, което щеше едва ли да се повтори. Дали да доложи на Командира? Това влиза в задълженията на Събирача. Но трябва да докладва за усещания, появили се у тях, у логитаните, а сега тя не беше логитанка… Какво да прави с тези тук? Те стоят. Дишат. При геанитите се вижда как дишат. Обикновено се повдига горната част на торса, устните леко се отварят, но при тези диша цялото тяло, въздухът с хриптене и гъгрене се изтръгва от гърлото; свистяща глътка, четири глътки — и тялото немощно спада, сякаш мускулите се плъзват надолу по скелета, и отново мъчителното издишване. Но нали това са воини, това са геанити, специално тренирани, подобно товарни животни. А може би е сбъркала, че е тичала толкова бързо?
Тя с досада си спомни за придружителя. Сто и четирийсети, огромният черен звяр… те се разминаха с него на излизане от гостилницата. Той не можеше да влезе вътре и остана да я чака на едва осветената улица, но четиримата войници започнаха да се бият, а после полетяха парчета бял камък и буци пръст, и кости, измъкнати от толкова не на място оказалата се помийна яма, и ето, стана така, че четиримата видяха момичето и хукнаха след него, преследваха и по тъмните пресечки и нататък, към града, но Сто и четирийсети го нямаше.
И ето тези четиримата стоят пред нея, а тя не можеше да разбере — защо я гонеха, щом сега явно не усещат желание да се приближат.
Може би трябваше да им каже нещо; например отново да се обърне и да побегне. Но да стоят и да се гледат беше невъзможно. Дори глупаво в края на краищата. Или, ако не намери по-добър изход, да включи левитъра и да се издигне нагоре?
И отведнъж тя видя как изразът на лицата им се промени постепенно. Отначало някакво очакване: ето сега ще си поемем дъх, ще съберем сили и… Но последва стъписване, а след него недоумение, накрая — страх. Същият онзи страх, който самата тя току-що бе изпитала. Те пък от какво се плашеха? Тя е застанала на открито, лицето и е като на обикновена млада геанитка, ярко осветено от луната, не помръдва. От какво се плашат?
Т в този момент отдалеч се чу лекото чаткане на нокти по каменистата пътечка; естествено, геанитите още не бяха дочули нищо и нищо не биха видели, дори и да се обърнат, но Двайсет и седма вече бе разбрала; това е придружителят, най-сетне ще се тури край на тази глупава неясна случка! Геанитите се обърнаха едновременно, но беше късно: с един скок звярът ги прескочи, падна в краката на девойката и застина, сякаш изваян от блестящ черен камък. Девойката пак не помръдваше.
Геанитите постояха още известно време, после някой от тях нададе вик и четиримата рухнаха на земята, затресоха се, зъбите им затракаха, но все пак ясно се чу непознатата досега и неясна за логитаните дума „Хеката“. Сетне тръпките спряха и стана ясно, че геанитите пълзят към близката горичка, без да вдигат глава.
Тъмен облак скри луната и в настъпилата тъмнина се чу тропот: неотдавнашните преследвачи се спасяваха с бягство. Луната с неохота изпълзя, едва тогава двамата, останали на полегатия склон, мръднаха. Девойката наведе глава и погледна кучето — това е, всичко се оправи, няма нарушаване на инструкциите, могат да отлетят и да докладват на Командира. Звярът също вдигна глава и целият потръпна някак отвратено, козината му щръкна и спря да блести — е, да, всичко е наред, но колко глупости извършихме, ще трябва да докладваме за това.
Девойката се обърна и бавно тръгна надолу. Тя ще докладва на Четвъртия за всичко. Но за онова, което бе почувствувала, когато зад гърба и ехтяха медните доспехи на войниците, няма да каже. Това нито ще бъде назовано, нито произнесено на глас, то ще остане завинаги с нея. Все едно хубаво ли е или лошо. Но то бе усещане, недостъпно за логитаните, и няма защо логитаните да знаят за него. То е парченце от приказния свят на Геа, което тя никому не ще даде.
Тя се върна на кораба и подробно доложи за всичко, което бе видял и разбрал придружителят и. Но страха остави за себе си.
Командирът я слушаше с наведена глава. Колко беше уморен от тази нелепа, объркана Геа!
Сега да се вдигнеше тревога… Обща тревога с аврално стартиране, да захвърли всичката апаратура на тази проклета Геа и после — нагоре, да се промуши през това глупави синкаво сияние и да се озове най-сетне у дома, сред черния покой на междузвездната пустош… У дома. Не е лошо казано — у дома. Дори учудващо точно. Макар и до известна степен прибързано.