Бедното момиченце, мислеше си той, докато вървеше след нея и тътреше крака по тясната камениста уличка, благоухаеща от локвичките помия, лиснати от разтропаните стопанки иззад задънените глинени огради. Бедното момиченце, то изпада във възторг пред изсечените колонади на учудващо пропорционалните храмове и безукорната симетрия на белезникавите, сякаш покрити със слой от напрашен метал тесни листа на високите полупрозрачни дървета и гъсто разположените малки тъмносини плодове по тежкия, геометрично съвършен грозд. Колко сте много вие, бедните дребосъци, които до края на живота си така и не разбирате, че изходът е един: да лъжеш и да предаваш. Да лъжеш другарите си и да предаваш делото си.
Единствено самият Деветдесет и трети знаеше до каква степен и колко отдавна е престанал да бъде Събирач. Щом пристигнеха на нова планета, благодарение на богатия си опит и вродената си интуиция той мигновено се сливаше с живота на обитателите и и безпогрешно определяше къде се крие дребното щастие на обикновения абориген. Той не търсеше изтънчени наслади, не, той последователно опитваше малките, непретенциозни, всекидневни радости, достъпни на съществото, чийто образ бе приел.
Например на третата планета, Ремазанга, той ловеше забранените сини паяци и притворил очи, ги размазваше върху корема си — те отделяха неописуем аромат, който го потапяше за три рамазански цикъла в състояние на блажена прострация; на единствената малка планета под слънцето Нии-Наа, изтощена от бремето на неумолимо растящия брой полудиви същества, които се раждаха по осем-десет наведнъж, той пълзеше от пещера на пещера, оставяйки след себе си следа от слюнката си — търсеше жълтооки бебета, а когато ги намереше, грабваше ги и с тържествуващ вой събираше цялата глутница на Зелената планета, откъдето избягаха, след като изгубиха половината екипаж, той съумя да наруши четири от шестте Повели на Опазването и дори се съчета с бялата птицемишка Шеела, което пък не се побираше в никакви правила.
Естествено, това излизаше от рамките на обикновените радости на средния типичен абориген, но Деветдесет и трети направи изключение, тъй като се намираше на чужда планета. На кораба той беше логитанин, а те обикновено изобщо не допускаха изключения: не им беше в характера. Ясни, неотменими закони — ето на какво от ранно детство се учеше всеки логитанин. А изключенията само развращават ума и будят въображението.
Деветдесет и трети не се страхуваше от нищо. Заедно с чуждия образ той получаваше и чуждите инстинкти, на чийто зов се подчиняваше без колебание и до известна степен демонстративно. Знаеше, че многобройни КП-ове, окачени над целия район на действие на Събирачите, следи всяко негово движение и не се опитваше да скрие и най-малката дреболия. Той последователно преминаваше през всички стадии на насладата и уредите на кораба послушно фиксираха всички особености на скотското му състояние. Нямаше и най-малко съмнение, че ако се държеше така за пръв път, вцепененият от ужас и отвращение Командир веднага щеше да го изключи от списъка на Събирачите и да го унищожи физически, но тайната на Деветдесет и трети се състоеше в това, че караше Командира да приема всяко негово похождение като акт на самоотвержена служба на Велика Логитания. Изнемощял и изпълнен с демонстративно отвращение от самия себе си, той се изправяше пред Командира и без да скрие нито йота от онова, което биха могли да наблюдават КП-овете, с крайна образност описваше вътрешния свят на аборигена, а той в сравнение с жителя на Велика Логитания винаги излизаше тъпо и похотливо животно, развратено от наличието на втора сигнална система. С жертвена неумолимост, натъртвайки всяка дума, той си припомняше всичко най-срамно както от гледна точка на аборигена, така и от гледна точка на логитанина. Полученият по този начин образец на абориген изглеждаше убедителен.
А самият Деветдесет и трети получи непоклатимата репутация на един от най-опитните специалисти по психология на разумните същества от други планети. Трябва да кажем, че успяваше да запази тази си репутация без особени усилия.
Ето и сега той с широка отмерена крачка следваше Двайсет и седма; при всяка крачка острите му колене толкова явно изпъкваха под стария хитон, че направо щяха да го пробият; козята му брадичка ритмично се поклащаше. Уличката, по която се изкачваха, заобикаляше стръмен хълм, под краката на вървящите се търкулваха парчета лилав камък. От напречните улици, спускащи се в низината, лъхаше утринна прохлада — хладина, примесена с мириса на прясно уловена риба и ивичести плодове, които растяха направо на земята. Лъчите на издигналото се неотдавна светило, наричано тук Хелиос, почти не грееха, но унилите глинени огради, изпъстрени с фантастични петна от най-различен произход, изведнъж се обагриха в нежен златисторозов цвят. Докато не стигне до целта си, утринният Хелиос ще застила пътя му с листенца от жълтеникавоалени рози…