Старецът зацъка с език. Пътят му водеше към кръчмата.
Тази полутъмна барака се отваряше с изгрева и най-вероятно изобщо не се затваряше. Дъсчените маси сякаш никога не се почистваха и почти заспиващите моми, връщащи се от долните улици, преди да се напъхат в своите килери, ровеха по масите — търсеха недоядени парчета.
Старецът си избра място досами вратата, така че да можеше да вижда и утъпканата пътечка пред самата гостилница, и тесните улички, отиващи към морето. Досега той придружаваше Двайсет и седма на няколко крачки разстояние; време е вече да свикне да действува самостоятелно. Вярно, той ще е наблизо, винаги готов да се притече на помощ — та нали всеки път, когато слиза в града, геанитите направо не и дават мира, което пък поставя натясно техния Командир, този… старецът усърдно прерови всички най-подходящи думи на езика на геанитите… този кретен.
Деветдесет и трети известно време гледаше как момичето се изкачва по склона, придържайки с ръка полите си, за да не се издуват от вятъра; после извади от платнената си торба обикновена глинена чаша и я сложи пред себе си. След това почука с пръсти по масата и подаде глава, зад вратата — Двайсет и седма все още се виждаше, а здравенякът роб, който местеше боси крака по каменливия склон, явно скъсяваше пътя си към морето, откъдето се чуваше сигналът на рибарската камбана, която приканваше първите купувачи, вече хищно и бързешком я оглеждаше, както всички геанити, които тя срещаше на пътя си. Деветдесет и трети стисна в юмрук козята си брадичка, присви очи — той разбираше защо става така. Не, всъщност не разбираше, а самия него го влечеше към нея, и това бе зовът на инстинкта, непознат на логитанина.
Всичко вървеше както трябва и старецът отново почука по мокрите дъски на масата.
Появилата се на вратата стопанка закри с тялото си светлината — в кръчмата нямаше прозорци, светлината на лампата беше намалена. Старецът разтвори юмрук — на сбръчканата кафеникава длан искреше дребна монета. Стопанката се наведе и грабна монетата — тя въобще не се съмняваше, че старецът просяк я е откраднал; парите мигновено се превърнаха в чиния супа, останала от предния ден, и глътка светло вино с дъх на гниеща трева. Старецът си пийна и отново попипа брадата си — виното беше лошо. Изобщо не струваше. И отново нетърпеливо чукане по масата, и отново монета, но вече по-едра, по убедителна, изчезва в гънките на дрехата на стопанката, изведнъж придобила необикновена лекота на движенията. И отново вино.
Естествено, монетите са откраднати предната вечер (подправянето би отнело твърде много време); за Командира — акт на необикновена храброст в името на чистотата на експеримента и за славата на Велика Логитания, за стареца — единственото щастие на осиромашелия геанит, получил купчина пари, без да се труди особено.
Днес той пропилява тези пари.
Това е щастие.
Той бавно пиеше чаша след чаша и постепенно се напиваше; пространството свършваше около чинията с пържена риба, като затваряше стареца с обицата и заглушаващо кънтящия пашкул на алкохола. Главата му клюмаше все по-надолу и по-надолу и когато Двайсет и седма стремително, сякаш спасявайки се от невидимо преследване, изтича покрай кръчмата по посока на кораба, той дори не я забеляза.
6
Вратата на каютата се блъсна, Двайсет и седма се обърна — на вратата стоеше Командирът.
— Кога се върна?
Двайсет и седма не говори. Командирът неволно се намръщи: въпросът беше излишен. Съвсем естествено бе именно той да знае кога момичето е напуснало кораба и кога се е върнало обратно. Но не това бе най-важното.
Двайсет и седма бе сменила дрехите си. Същата туника, както сутринта, същите сандали, само че ослепителнобели. И не само дрехите. Неестествена, мъртвешка белота — но не матова, а искряща и чуплива на вид, сякаш Двайсет и седма бе изсечена от леден блок. Върху безжизнената маска на лицето — черните искрици на зениците, ту свиващи, ту разширяващи се — живи.