— Защо си си сменила образа?
— Командирът погледна още веднъж Двайсет и седма и разбра, че тя не възнамерява да му отговори.
Снощи бягаше от четирима геанити и не можа да отговориш защо. Тази сутрин се върна, без въобще да си изпълнила задачата, и пак не можеш да отговориш защо. През деня си сложила тази дреха, въпреки че можеше да се задоволиш с експедиционната униформа на Събирачите — той посочи костюма си. — Защо?
Девойката не помръдваше. Дори зениците и — и те вече не блестяха. Командирът се обърна, няколко пъти обиколи малката каюта, опирайки рамо в стената. Ритмичните движения трябваше да стимулират мислите му. Какво ли трябваше да направи сега с тази Двайсет и седма? Опита да си спомни устава. „Планета, която с нищо не може да бъде полезна на Велика Логитания, трябва да се използува за тренировки на младите Събирачи.“ Не си спомняше нищо повече. Но за тренировка се изисква максимална активност на целия организъм, а Двайсет и седма се намира в някакво шоково състояние. Следователно трябва да я изведе от това състояние.
— Тази Геа — каза той, — на която ти гледаш по-внимателно и по-заинтересовано, отколкото изисква дългът ти на Събирач, тази Геа не може нищо да даде на Велика Логитания.
Девойката вирна брадичка и погледна Командира, а погледът и учудващо лесно премина през него, чак му се прииска да се обърне и да погледне какво толкова разглежда тя зад него.
После му стана неудобно.
Нито изпълненото с достойнство лицемерие на козлобрадия Деветдесет и трети, нито всеобхватната и неизтощима ненавист на Сто и четирийсети не го бяха карали да се срамува. А ето че сега, под открития поглед на тези очи и дори не очи, а зеници, той се запъна и за пръв път не си повярва: онова, което искаше да каже, беше логично, мъдро и необходимо. Но беше лъжа.
Командирът обърна гръб. Ама че глупости! Беше обмислил всичко, мислите му бяха стройни, дори нелишени от своеобразно изящество. Всичко е наред. Длъжен е да и говори, длъжен е да унищожи Геа в душата на това упорито момиче, докато логитаните са още тук.
Иначе тя ще отнесе Геа със себе си и не ще може да я забрави, когато тръгне към друга звездна система. Законът и уставът гласят, че Събирачът е длъжен да събира, а не да запомня. Когато корабът напусне чуждата планета, всички сведения за нея трябва да се пазят в лентите на КП-записите и в контейнерите за образци на материална култура. А разумът на Събирачите трябва да бъде очистен от спомени за изоставената планета и готов за работа на някоя друга, там, където, съгласно теорията на вероятностите и според данните на безкрайните рейсове на логитански кораби чакат Събирачите. Съвършено други условия, други форми на живот и твърде различни една от друга цивилизации. Макар че най-често последните отсъстват.
Командирът отново тръгна покрай стената, старателно обмисляйки думите си, и изведнъж, без да се обърне, съвсем неочаквано дори за себе си, прошепна:
— А всъщност някога и Логитания е била такава, като Геа…
Трудно можете да си представите как светотатствено звучеше тази фраза — да сравниш Велика Логитания — пък дори и в миналото и — с дивия свят на невежите геанити!
— Всъщност не, такава тя не е успяла да стане. Това, което наблюдаваме на Геа, не е най-ниската степен на цивилизацията, а преждевременният и залез. Успяхме да спасим Логитания. Тук, на Геа, властта е доста разпръсната, затова твърде слаба, за да може изцяло да подчини икономическия и политическия живот на планетата. От какво се обуславя неизбежността от гибелта на цивилизацията на Геа? — замислено продължи той.
Киберинформаторите, изпратени да летят на различни орбити около планетата, потвърждават, че степента на развитие на човешките племена е много различна.
Не стига, че всяко огнище на цивилизация си има собствено управление, но това управление се разделя на ред сектори — държавната власт, религиозната, системата за шпиониране между секторите… Какво ли ги очаква?
Едва успее да дойде на власт някой повече или по-малко активен индивид и веднага се хвърля да разширява своите владения за сметка на съседите, без да знае дали ще може да държи в подчинение завоюваното.
И така, вождът, царят, по-рядко върховният жрец, започват война и го правят в собствен интерес. Това е логично, но ако се върнем към трофеите, виждаме, че се делят между него, държавната хазна, с която вождът не винаги може да разполага свободно, жреческата каста на жреците и огромния брой големци — тоест абсолютно нелогично подсилва тъкмо онези слоеве, за чието подчиняване хвърля по-голямата част от силите си.
По-голямата част от войските в случай на успех също забогатява недопустимо, което довежда до развращаването и разлагането им, до загуба на максималната работоспособност. Войниците получават роби, всеки доскорошен подчинен — най-нисш подчинен на своя цар — се чувствува вече мъничко царче сред своите роби. Развива се независимото мислене на нисшите касти.