Освен това на Геа се срещат явления, абсолютно неизвестни на логитаните — например създаването на така наречените произведения на изкуството — безполезна, логически неоправдана загуба на сили и средства. От гледна точка на логиката за благото на самите геанити би следвало да унищожат всички служители на изкуството заедно с техните произведения. Но Логитания не се занимава с благотворителност, затова изкуството почти не се осветява в отчетите на логитаните, вземат се само отделни образци.
Тогава какво става на Геа? Нисшите слоеве са отвикнали да се подчиняват безпрекословно, защото си мислят за своите собствени роби, за своите собствени вещи; висшите слоеве, недопустимо многобройни, затлъстели, затъпели и най-сетне развратени от изкуството, масата роби, чието положение им се струва тежко само защото те могат да се сравняват със свободните бедняци, които живеят по-добре от тях, и затова винаги са готови за въстание — такава държава вече почти съседните диви орди без много усилия могат да изтрият от лицето на Геа.
Така и ще стане.
Така ще става до момента, в който цивилизацията на Геа не стигне до пълното си самоунищожение, си мислеше и говореше Командирът.
Съществува ли естествен начин да се предотврати това? Не, тъй като геанитите се размножават твърде бързо, земята не ще бъде в състояние да изхрани увеличаващото се племе и завоевателните войни са неизбежни.
Има ли насилствен начин за присаждане на логитанската цивилизация на Геа?
Разбира се, че има. Неколкостотин големи геанитски цикли под контрола на логитаните — и ние бихме имали млада, напълно задоволяваща ни логитаноподобна цивилизация. Но Велика Логитания не се занимава с благотворителност.
Да оставим Геа с нейната току-що родила се, но вече умираща цивилизация да върви по своя път, без да и помогнем с нещо и без да вземем нещо от нея — та това е планета, която въпреки всичко нищо не може да даде на Велика Логитания…
Командирът спря. Отдавна не бе говорил тъй продължително и страстно. Но всичко е наред, всичко е наред. Той постъпи така, както повелява уставът.
Точка първа — най-важната — гласи: „Основната задача на Командира е да осигури работоспособността на целия екипаж.“
Той ще изпълни тази точка.
— А сега върви.
Тя тръгна, но не към вратата, а право към него, спря се и каза:
— Искам да остана на Геа.
Дълго мълчаха. Командирът гледаше момичето и усещаше как го обзема ужасно непреодолимо безразличие. Още малко и щеше да каже: „Остани.“ Или още по-лошото: „Все ми е едно.“
— Върви! — колкото може по-твърдо заповяда той. — Направо!
Излезе след нея в централния коридор. Салонът. Рубката. Изходният тамбур… Покрай него.
— Нагоре!
Първи хоризонт. Помещения — складове за експонати. Всички са пълни.
— Нагоре!
Втори хоризонт. Колко леко стъпва! Жените на Геа не ходят така. Но това е вече без значение.
Двайсет и седма забави крачка. Още една врата. Покрай нея. Още една. Също не. И още една. Двайсет и седма се спъва и пада на колене. Но няма защо да вървят по-нататък. Тези помещения са празни. Все едно, сега не ще успеят да се напълнят. Нека да е тази.
— Влизай.
Вратата след момичето се затръшна. Отвътре е невъзможно да се отвори.
Командирът стигна до рубката. Целият личен състав на експедицията е на борда. Командирът включва прекъсвача на общия фон:
— Екипажът да се събере в рубката. Всички КП-ове да се върнат на борда. Да се прекратят полетите на кибертранспортьорите за набелязаните експонати. Да се ускори товаренето на доставените експонати. Щом товаренето свърши — аврален старт.
7
Подът беше грапав и не беше студен: помещенията бяха подготвени да съхраняват експонати от неорганичен произход при онази температура, при която са се намирали в момента на изземването. Двайсет и седма опря брадичка в коленете си и ги обгърна с ръце. Нощта току-що бе настъпила. До разсъмването имаше толкова много време, че би могло двайсет пъти да литне до града и обратно, и то с най-тежкия кибертранспортьор.
Още не всичко е загубено. Още нищо не е загубено. Цяло щастие е, че Командирът толкова много бързаше и не си даде труд да се качи още по-нагоре. Това наистина би сложило край на всичко. Но тя тъй лесно и просто излъга Командира. Тъй лесно и просто, сякаш някой я бе научил. Чудеса! Та това е невъзможно, логически е изключено един редови Събирач да лъже Командира си. Но тук не действаше логитанката. Също както тогава, когато я гонеха четиримата войници, тя се усещаше като малко момиче от Геа и това малко момиче извърши малка хитрост — тя сама избра вратата, която му бе нужна, и Командирът доверчиво се улови на тази хитрина. Наистина вратата не се отваряше отвътре, но отвън лесно можеше да я отвори дори кибер.